Облечен в износен вълнен халат с вишнев цвят, мъжът обикновено чете вестник, излегнат на дивана, или бавно се разхожда, сякаш измерва с крачки дължината на хола. В случай че не чете и не измерва хола, убива времето в игра на карти. Игра срещу един-единствен противник: Пенев.
У Пенев има също нещо анемично и болнаво, но той е още далече от старческата възраст и според вече съобщените ми данни тепърва ще навлезе в четиридесетте. Що се отнася до данните на самото му лице — това дълго и безкръвно лице, — те са доста смътни, тъй че лесно бихте могли да му дадете няколко години повече или няколко години по-малко. Нещо остро има в това удължено лице, в ъглестите чупки на веждите, в изтегления като птича човка нос, в острата брадичка и в острия поглед на малките черни очи. В ъгъла на бледите безкръвни устни неизменно виси цигара. Незапалена цигара. Понякога той я изважда от уста и я захвърля в пепелника, но малко по-късно взема нова и също тъй незапалена я поставя на обичайното място в ъгъла на устните. Вероятно Горанов не позволява да се пуши. Или пък лекарите не позволяват.
Понякога старият вдига рязко глава и поглежда към прозореца, а понякога и Пенев отправя очи натам, сякаш зад тоя тъмен прозорец се таи неизвестното и нежеланото. Сетне играта продължава. Продължава обикновено до единайсет, когато двамата хвърлят картите, а победеният хвърля освен картите и някоя банкнота. Партньорите напускат хола и загасят лампите. Край на спектакъла.
Досаден и празен спектакъл, точно в стила на тоя тих и сънен квартал, отвъд Остринг, дето при нужда бихте могли да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите. И точно в стила на тоя мил и стар Берн, дето улиците опустяват след осем часа и дето едничкото възможно приключение е Бенато да залее костюма ви с милански сос или да прогори ръкава ви с цигара.
Минали са цели две седмици, когато една заран най-сетне се случва нещо необичайно. На вратата ми се позвънява. Не на задната врата, където доставчиците носят продуктите, а на парадния вход.
Отварям, за да се озова лице срещу лице с млада дама. Не мислете, че се касае за самка от холивудски тип, призвана да вземе акъла на героя. Дамата е без особени отличителни белези, изобщо от тия, дето минават край вас по улицата, без да ги сподирвате с поглед. Среден ръст, строг сив костюм и не твърде интересно лице, отчасти скрито зад големи очила с опушени стъкла.
— Дойдох за квартирата — оповестява прозаично посетителката.
— Каква квартира?
— Тази, дето я давате под наем.
— Няма такава — отвръщам.
— А обявата.
— А, да, обявата… Просто съм забравил да я махна — казвам, като се сещам за малката картичка над градинския вход, която наистина отдавна би трябвало да смъкна.
— Може би все пак знаете нейде наоколо свободно жилище… — продължава да беседва дамата.
— Съжалявам, но не знам. Имаше едно в съседната сграда, но то също е вече заето.
— Странно… А бяха ми казали, че тук е пълно със свободни квартири.
— Нямам представа… Възможно е — мънкам отегчено, като поглеждам часовника си.
Подир което най-сетне тя ми кима за сбогом и се отправя към червения си фолксваген, гариран пред входа.
Следната заран отново започва с необичайно събитие. И това отново е звънчевият сигнал — не откъм задната врата, а откъм парадния вход. И пред мене отново се възправя една дама, но такава, че трябва да мине известно време, додето разбера, че това е пак вчерашната посетителка. Пастелновиолетовата рокля от скъп вълнен плат обвива плътно снагата, за да подчертае предизвикателните извивки на силуета и щедрите форми на бюста. Лицето, освободено от нощната пеперуда на опушените очила, сияе в обаятелна усмивка. Усмивка на сочните устни и на тъмните очи под здрачни клепачи.
— Дойдох пак за квартирата — осведомява ме дамата.
— Но нали ви казах, че няма такава — отвръщам, като се опитвам да се съвзема от изненадата. — Дори ако сте забелязали, вече няма и обява.
— Забелязах, вярно е — кима непознатата, като продължава да ме озарява с усмивката си. — Но повярвайте, че никъде наоколо не можах да намеря нищо подходящо. И понеже научих, че сте сам… И понеже съм готова да се задоволя с единия етаж, а дори в краен случай и с една стая, помислих си, че…
Аз също съм си помислил нещо и даже съм готов да дам словесен израз на мисълта си и да пратя нахалницата по дявола, ала тя ме изпреварва и с все същата мила усмивка добавя:
— Ще оставите ли без покрив една бездомница… в тая студена и влажна есен… Уверявам ви, че не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно не съществувам…