— Да ви призная, аз доста ги бъркам всички тия школи: импресионисти, експресионисти…
— Как може да бъркате импресионизма с експресионизма? — поглежда ме тя с явен укор.
— Ами така… без никакво затруднение.
— Но нали самите думи имат различен смисъл?
— О, думите!… Думите, етикетите, фасадите…
Розмари ме поглежда бегло, сетне отново се съсредоточава върху чинията си.
— Всъщност вие сте прав — забелязва жената две хапки по-късно. — И тук, както обикновено, названията не се покриват с явленията. Но все пак вие няма да твърдите, че не сте чували нищо за художници като Моне, Сисле, Рьонуар…
— Последното име действително ми напомня за нещо — признавам. — Напомня ми за някакви голи жени. Много червени. И ужасно дебели.
— Разбрах — кима Розмари. — Вие не сте от типа на съвременния мъж с широки културни интереси. Вие сте от другия тип — на тесните специалисти. Само не знам каква точно е специалността ви.
— Съвсем прозаична: опитвам се да печеля пари.
— Това всички се опитват, макар и по различен начин.
— Моят начин е търговията. По-точно, вносно-износната дейност. И още по-точно хранителните продукти. Изобщо предполагам, че във вашата класификация на различните типове за мене е отредено най-долното място: типът на човека егоист.
Тя отмества чинията си, поглежда ме отново с беглия си проверяващ поглед и отвръща:
— „Типът на човека егоист“? Съвсем излишно е да го наричате тъй, защото друг тип няма.
— Как така „няма“? А филантропите, търсачите на истината, дори вашите импресионисти?
— Няма, няма — поклаща жената глава като някакво упорито дете. — И вие отлично го знаете.
После се оглежда и отправя поглед към пакета кент. Поднасям й цигара и щраквам запалката.
— Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче от жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, което е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас още сме живи и околните не са ни разкъсали, то е само понеже силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки…
— Ако разбирам правилно, вие смятате, че всички крадат?
— А вие сега ли узнавате тая подробност? Към каквото и да протегнете ръка, то вече без друго принадлежи някому. Следователно, щом го вземате, вие ограбвате някого. Разбира се, обществото, тоест силните, присвоили си правото да действуват от името на обществото, са създали сложна система от правила, за да осуетят безразборния грабеж и да осигурят привилегията на грабежа единствено за себе си. Но законите и моралът само регламентират грабежа, а не го отменят.
— На лоши работи ви учат в училище — установявам с меланхоличен тон.
— Тия работи не се научават в училището, а в живота — уточнява Розмари, като ми отправя заедно с предизвикателния поглед и гъста струя дим.
— Кой живот? Тоя на бедните бездомни студенти?
— Благодарение на вас вече не съм бездомна. Но колкото да ми е неловко, ще трябва да добавя, че не съм и бедна. Баща ми е натрупал доста пари точно по вашия начин: търговията.
— Кой бранш?
— Не хранителният, а часовниците. Но това е подробност…
— … Която не ви пречи да го третирате като крадец.
— Не знам защо е нужно да го щадя, след като и всички други наоколо са крадци.
— Включително и вие самата?
— Естествено. Щом се издържам с крадените му пари.
— Логично! — кимам и поглеждам часовника си. — Предполагам, че е време за лягане.
— Наистина. Аз май доста се разбъбрах.
— Навярно червената книжка на Мао е винаги под възглавницата ви…
— И какво ако е така? — поглежда ме тя отново предизвикателно.
— Нищо, разбира се. Въпрос на вкус. Но понеже става дума за вкус, позволете да ви кажа, че тая униформа на хипи съвсем не ви отива. Вашето тяло, Розмари, заслужава по-добра участ.
Пожелавам й лека нощ и поемам към горния етаж.
И може би е въпрос на случайност, но повече никога не я видях в тия оръфани джинси и тоя развлечен пуловер.
„Не пия, не каня гости, не се натрапвам на хазяина, изобщо все едно, че не съществувам…“
Трябваше да призная, че откакто се е настанила у дома, Розмари е оправдала горната си декларация по всички точки освен последната: тя съществува. И го знае много добре. И държи и аз да го знам. Затуй, когато се прибира от лекции привечер, грациозно се полюшва на високите си токове и с това движение придава добавъчен живот на изразителните очертания на бедрата и бюста, а очите — такива очи, че би било грехота да се закриват с очила — ме гледат тъй предизвикателно-закачливо-обещаващо, та… Та няма как да се абстрахирам от съществуването й.