Най-странни са очите на немкинята, неуловими по тон, ту сини, ту синьозелени, ту сиви. Всичко идва от тия настолни лампи, а също и от рефлекса на зелените тапети, мисля си. Интересно под какъв именно цвят са записани тия очи в паспорта й.
А междувременно разговорът на комарджийска тема продължава, макар и без мое участие, и присъствуващите отдавна вече се наричат по име и това ме навежда на баналната мисъл, че нищо не сближава така хората, както дребните недостатъци, и че една игра на карти или едно съвместно напиване понякога вършат повече работа, отколкото две години познанство.
— На вас като че ли не ви достига жаждата за печалба, Ралф — коментира в тоя момент Розмари.
— Тая жажда у всички ни съществува в излишък — отвръща спокойно американецът.
— Не, не у всички — възразява Флора. — Имам впечатлението, че нашият домакин присъствува просто за да попълни карето.
— Това е вероятно само защото мечтае за по-голяма печалба — подхвърля Бентън.
— Разбира се — кимам. — Което не значи, че бих презрял и по-скромния приход.
Подир известен брой подобни фрази без значение, играещи ролята на гарнитура към студения бюфет, ние отново се настаняваме около зелената маса и пристъпваме към втория тур, който завършва доста зле за Розмари и катастрофално за самия мене въпреки новите самоотвержени опити на Флора да ме избави от батака.
— Съжалявам, че ви нанесох такива удари — промърморва немкинята, когато накрая уреждаме сметките си. — Нещастието ми е, че не винаги успявам да измеря ударите си.
— Не се извинявайте. Доволен съм, че ви доставих една макар и съвсем малка наслада — отвръщам галантно.
— Предлагам реваншът, който ви дължим, да се състои в най-близки дни у дома — заявява Бентън на прощаване.
— Няма да пропуснем да се възползуваме от поканата — подхвърля заканително Розмари.
Подир което се налага да докосна кадифената длан на американеца и да изтърпя енергичното ръкостискане на немкинята.
— Вие сте невъзможен, Пиер! — заявява наемателката ми, след като оставаме сами.
— Лошо ли играх?
— Не. Аз играх лошо. Но вие сте съвършено безчувствен. Създавате ми просто комплекс за малоценност с моите страсти.
— Толкова ли сте пламенна като натура?
— Имам предвид играта.
— Е, щом е само играта…
Тя може би чака нещо. Или може би аз чакам. Или и двамата чакаме. Но, както винаги, когато и двамата чакат нещо, не става нищо. Така че малко по-късно се чувам да казвам:
— Ралф също не изглежда прекалено експанзивен.
— Ралф е тиха вода — отвръща Розмари.
И се запътва към спалнята си.
Неделният ден минава без разговори, тъй като всеки го прекарва в стаята си, ако не броим съвместния обед с обилните останки от студения бюфет. Привечер слизам в хола, за да заваря наемателката си полуизлегната на дивана над някаква книга с репродукции. Ако съдя по едрите цветни парцали, заместващи изображенията, това трябва да са репродукции на импресионистите.
— Вече няма „Черно досие“ — предупреждава Розмари. — Финалният епизод мина снощи тъкмо когато Флора ви измъкваше последните франкове.
— Значи заменил съм едно напрежение с друго напрежение — забелязвам философски.
Сетне, като се обтягам по привичка в креслото пред загасения телевизор, добавям:
— Но вие, изглежда, свиквате с летаргията на квартала. Излежавате се цял ден, разглеждате си картинки…
— Не разглеждам картинки, а се образовам — поправя ме тя. — Нима не можете да направите разлика между човека, който се храни, и онзи, който дъвче дъвка. Тези тук наоколо не се хранят, а дъвчат дъвка, не използуват времето, а го убиват.