Мисълта за времето насочва погледа й към прозореца, зад който в здрача бавно кръжат синкавите снежинки на първия сняг.
— Какво време! И на всичко отгоре утре рано трябва да ходя в Женева. И на всичко отгоре моторът на колата ми нещо не е в ред.
— Защо трябва да ходите точно утре в Женева?
— Защото баща ми ме вика.
— Ще вземете влака…
— Очаквах да чуя: „Ще ви закарам“.
— Скъпа Розмари, може би е непредпазливо да издавам по такъв начин слабостта си, но за вас съм готов дори на тази жертва.
— Браво, Пиер, напредвате! — усмихва се окуражително жената. — Искам да кажа: в лицемерието.
— Каква неблагодарност!
— Обзалагам се, че вие също имате някаква работа в Женева.
От тази жена не можеш нищо да скриеш. Освен естеството на работата. Която, искрено казано, засега не е съвсем ясна и на самия мене.
Заранта от снега не е останало нищо повече от малко влага по асфалта. Така че ние потегляме с волвото и към единайсет сме вече в Женева.
— Къде искате да ви оставя? — питам, докато се спускаме бавно по рю Мон Блан към езерото.
— Най-добре е да ме оставите в „Ротондата“. Имам среща с една приятелка.
Изпълнявам нареждането, сетне завивам вдясно и паркирам в първата малка пресечка. Връщам се назад пеша, влизам във вътрешния двор до моя домашен хотел дьо ла Пе, а оттам прониквам в пасажа, извеждащ на рю Мон Блан. Сега витрината на „Ротондата“ е точно в моя зрителен ъгъл. Заведението е достатъчно светло, за да видя съвсем ясно Розмари, седнала край една маса в ъгъла. Засега от приятелка няма и помен.
Пет минути по-късно жената урежда сметката, облича палтото си, излиза на улицата и като се оглежда бегло, тръгва към кея. Аз също излизам, и то точно по обратния път, за да оставя достатъчно голяма дистанция между себе си и своята наемателка. Забавлявам се да следя как тя повтаря в общи линии собствените ми маневри от преди месец и нещо. Подминава двата моста, за да поеме по третия, този пешеходния, и да се увери, че няма подире си опашка. А кого смята Розмари за възможна опашка? Мене? Слабо вероятно. Ако толкова се боеше от мене, надали щеше да се възползува от колата ми. Макар че може да го е направила именно за да ми покаже, че не се бои и няма от какво да се бои.
Всъщност туй е и работата, която ми предстои в Женева и която все още не е ясна и на самия мене. И ако някой властно ме е призовал към тази работа, това е самата Розмари. Още в първите дни на нашето съжителство — мисля вече казах, че не бива да търсите двусмислие в тая дума — можах да установя, че дамата на три пъти грижливо е преравяла вещите ми. Грижливо, в смисъл че всичко бе поставяно педантично на предишното си място, чак до последната дреболия. При един случаен човек подобен педантизъм може да бъде ефикасен, обаче при един професионалист — никога. Професионалистът владее умението да си служи с най-различни и най-незабележими белези, където трябва, за да установи с увереност дали някой е ровил тук-там, или не.
По-късно наистина тоя род обиски от страна на наемателката ми бяха прекратени, като на мене бе оставена грижата да реша дали бе сметнала, че заслужавам по-голямо доверие, или бе стигнала до извода, че съм достатъчно хитър, за да й предоставям компрометиращ материал. Но, така или иначе, тия обиски заедно с оживеното шетане из квартала ме принуждаваха да захвърля за известно време нещастния Бенато на произвола на съдбата и да се заема с Розмари.
Излязла на рю дю Рон, дамата хлътва в големия универсален магазин Гран Пасаж, с което ме подлага на сурово изпитание. Гран Пасаж е огромен лабиринт на четири етажа и с четири изхода, а при разстоянието, разделящо ме от него, повече от сигурно е, че додето вляза, Розмари вече ще е потънала в навалицата купувачи, освен ако се е изкачила на горния етаж над входа, за да наблюдава влизането ми. Изобщо при цялата тая навалица и при изобилието на огледала в магазина твърде възможно е да сменя ролята си брояч с ролята на броен.
Решавам прочее да се доверя не на краката си, а на разума. А разумът ми подсказва да поема наблюдението на Плас дю Лак не просто защото един от изходите води на тоя площад, но и защото в случай че се появи на някой от другите два изхода, Розмари пак може да бъде засечена оттук. Остава прочее само рискът на четвъртия изход и шансът три към едно е определено в моя полза.
Тя се появява на Плас дю Лак цели двайсет минути по-късно, когато вече съм почти уверен, че съм я изтървал. Хлътвам в магазина за обувки на ъгъла, изчаквам я да подмине витрината и възползуван от наплива в тоя час, тръгвам подире й. Би следвало да й благодаря, че ми спестява по-нататъшната игра на криеница. Стигнала до следващата пресечка, Розмари завива рязко и с един проверовъчен поглед напуска главната улица. Избързвам, за да установя тъкмо навреме, че влиза в четвъртата поред сграда — една модерна постройка на пет етажа.