Дотук! — казвам си, като подтискам инстинктивния порив да изтичам, да хлътна подир дамата и по светливите бутони на асансьора да установя поне на кой етаж ще спре. Ако Розмари наистина се опасява от опашка, а това е вече сигурно, тя в тоя миг навярно се спотайва на площадката на стълбището, за да провери дали някой няма да влезе подире й.
Изчаквам няколко минути, сетне изминавам двайсетина метра и влизам в насрещното кафене, дето се настанявам в ъгъла до витрината тъй, че да виждам, без да ме виждат. Тук не рискувам много нещо. Дори на Розмари да й скимне да се отбие в кафенето, ще успея да я зърна навреме, за да мога да се изплъзна от офиса през задния вход.
В заведението има само неколцина клиенти, заети с приказки или с преглед на заранния печат. Така че келнерът не само ми донася тутакси кафето, но и разменя няколко думи за времето, и по-специално за снощния сняг, който според него определено бележи началото на зимата, очертаваща се тая година като твърде студена, и прочее в тоя дух. Кимам охотно и допълвам неговите прогнози с някои мои прогнози, почерпани впрочем също както и неговите от телевизионните емисии, защото по всички световни телевизии въпросите за времето се обсъждат тъй често и така обширно, сякаш от проблемата дали утре ще бъде облачно или не, зависи самото съществуване на планетата.
Изпивам кафето, след това поръчвам бутилка Евиан, изпивам и нея, после изпушвам една подир друга три цигари и разменям още няколко думи с келнера, тоя път на втората дежурна тема — кризата и повишението на цените. В мига, когато посягам към четвъртата папироса, от насрещния вход изгрява Розмари в цялото си великолепие. Забравих да кажа, че зимното й палто е в масленозелен цвят, а зеленият цвят отлично й отива, нещо, което вече съм успял да установя, додето съм я наблюдавал сред интериора на моя зелен хол.
— Каква жена! — избъбрям, когато Розмари се отправя в обратна посока, и опасението, че ще надзърне в кафенето, се разсейва.
— Мамзел Дюмон? — запитва келнерът, доловил възторженото ми възклицание.
— Вие я познавате?
— Че разбира се. Това е секретарката на господин Грабер.
И като се усмихва с вид на познавач, добавя:
— Каква жена, нали?
Срещата ми със същата тази жена е точно подир половин час в ресторанта Бел Ер на пет крачки оттук, но пет крачки за нея, а не за мене. Вземам такси, озовавам се на насрещния бряг и го освобождавам. Сетне влизам в една телефонна кабина и правя справка в указателя. Когато знаеш името и адреса, справката не е трудна, тъй че без излишни усилия и разорителни подкупи получавам необходимата ми информация:
Една информация, която за момента не ми говори нищо, освен дето обяснява защо Розмари е тъй добре запозната със скъпоценните камъни — тия, очарователно променливите, а може би и другите. Но човек никога не знае кога и за какво може да му послужи една информация. Тъй че запаметявам сведението, качвам се на волвото и потеглям към Бел Ер.
— Надявам се, че успяхте да се срещнете с баща си — казвам любезно, когато настанявам дамата до отредената ни маса.
— Да. И най-важното, да му измъкна сумата, необходима за компенсиране на снощната загуба.
— Ако въпросът е бил само в това, можехте да ми кажете — забелязвам.
— Не, Пиер. Никога няма да приема от вас такъв род услуга.
— А какъв?
— Никакъв… Впрочем не знам…
Тя може би е готова да каже още нещо, ала в тоя момент изниква метр д’отелът.
— Наистина не съм допускала, че можете да си направите труда да ме доведете до Женева и да загубите за мене цял един ден — доверява ми тя към края на обеда.
— Чак за такъв егоист ли ме смятате?
— Не. Смятам ви просто за затворен човек.
— А вие действително ли сте тъй общителна, както изглеждате?
— Какво имате предвид?
— Нищо сексуално.
— Ако нямате предвид нищо сексуално, трябва да ви кажа, че действително съм общителна.
Това е съвсем вярно. И аз вече съм успял да го установя. А в случай, че все още ме измъчват някакви съмнения по въпроса, те твърде скоро ще се разсеят. Защото само две вечери по-късно, когато влизам в тъмната си спалня и надничам през цепката на завесата към вилата на Горанов, правоъгълникът на осветения насрещен прозорец ми сервира една интимна гледка: разположени на обичайните си места, Горанов и Пенев са се задълбочили в игра на карти. Само че този път към тях се е присъединил и трети партньор — милата и общителна Розмари Дюмон.