— Би трябвало да се радвате — утешава ме в подобни случаи Бентън. — Това значи, че ще ви върви в любовта.
— Не говорете баналности, Ралф — възразява Розмари. — Когато един човек е апатичен в играта, той е апатичен и в любовта.
На което пък немкинята би могла да възрази, че американецът, макар да е апатичен в любовта, съвсем не е апатичен в играта. Но тя не възразява, въпреки че има основание да го стори. Доколкото си позволявам да съдя по беглите наблюдения, Флора бе опитала в началото няколко хода на повърхностен флирт с Бентън, които, уви, не бяха го изтръгнали от летаргията му. Може би просто не е любител на големия формат.
И така, състезанието този път протича в моя полза, но най-големите ми завоевания започват, когато сядам срещу импозантната фрау Зайлер, защото това е един дълъг робер и асовете, и ригите на колодата почти винаги се оказват събрани в ръката ми, а Розмари и Бентън се впускат в отчаяна отбрана и отбраната им продължава дори след като успяват по чудо да влязат в опасната зона, а наказателните удари от страна на неумолимата немкиня се сипят един подир друг и колоната на печалбите ни все повече добива очертанията на небостъргач, така че когато накрая Флора тегли чертата и прави сбора — счетоводството е винаги нейна задача, — Ралф е принуден да признае, че не помни в живота си друг толкова нещастен робер.
— Както виждате, старая се за вас, момчето ми — промърморва Флора и аз забелязвам, че очите й под влияние на тихото вътрешно доволство са добили в тоя момент лазурносин цвят.
— Ще се стараете, естествено — отвръщам. — Ако не са такива като мене, никой няма да купува чиниите ви, понеже няма да има какво да сложи вътре.
— Мисля, че се лъжете, ако смятате, че симпатията ми се дължи на вашата търговия с хранителни продукти — подхвърля немкинята, с което още повече разваля настроението на Розмари.
В резултат на продължителното съжителство Розмари е свикнала да ме третира донейде като своя територия, макар че между двама ни всъщност няма нищо освен празни разговори. Но ако в момента подмятанията на Флора я дразнят, то е най-вече понеже е бясна подир този нещастен робер. Само че когато е бясна, тя има обичая да го крие. И ако се показва бясна, значи е просто малко ядосана. А когато е наистина бясна, предпочита да мълчи.
Сега вече Розмари седи срещу мене, подчертано съсредоточена в картите си, и аз съм доволен, че мога поне отчасти да подобря настроението й, като обявя направо три без коз, на което, въпреки че съм затворил играта, Розмари не може да се въздържи да не отговори с четири пики и да изгори моите двеста от тузове. Но три без коз или четири пики — играта е при всички случаи голям шлем и това донейде подобрява настроението на партньорката ми, която дори благоволява да каже:
— Съжалявам, Пиер, обаче съвсем не се сетих, че може да имате двеста от тузове.
— Излишно е да съжалявате. За мене беше истинска наслада да наблюдавам магистралното ви разиграване — отвръщам галантно, дори прекалено галантно, тъй като разиграването е възможно най-баналното и при такава карта човек би могъл да го извърши дори с левия си крак.
— Е, доволна ли сте? — запитвам, когато вторият манш завършва също в наша полза.
— Съвсем не — отговаря Розмари. — Вие спечелихте с Флора тройно повече. Значи обичате Флора повече от мене.
— А може би аз го обичам повече от вас, скъпа — забеляза невъзмутимо немкинята.
Така или иначе, в момента е време не за обич, а за закуска и ние се отправяме към дългия бюфет, където наред с рекламните порцелани са поставени и някои други, съвсем плоски по форма и отрупани с меса и зеленчуци. Практицизмът на немкинята намира своя израз и върху терена на готварското изкуство. Тя се ограничава с немного по брой, но достатъчно вкусни и питателни кулинарни специалитети, без да изпада в разхитителните импровизации на Розмари, нито да гони скъпия финес на американеца, който поръчва закуските за своите вечери в близкия ресторант.
— Бъдете великодушни, яжте възможно повече! Иначе ще трябва цяла седмица да дояждам тия блюда — подканва ни немкинята, която отдавна е възприела навика да поддържа светския разговор, като нарушава светския тон.
И ние ядем, доколкото е по възможностите ни, а сетне отново се разполагаме около масата и по силата на правилото „когато върви — върви“ аз отново продължавам да печеля и първата ми печалба е пак с Розмари, само че за проклетия тя и този път е далеч по-малка от прихода, който реализирам половин час по-късно с немкинята.
— Сега вече е съвсем ясно: вие наистина обичате Флора повече от мене — установява наемателката ми.