— Три пъти повече — уточнява домакинята, за да налее още малко масло в огъня и да подчертае внушителния размер на общия ни удар.
И тя ми хвърля бегъл поглед с лазурносините си бадемови очи, сякаш подир толкова срещи едва сега ме забелязва. Един поглед, който би могъл да събуди у мене известни размисли, в случай, че съм любител на големия формат и в случай, че не съм в течение на една подробност, неизвестна може би на Розмари: тая Флора, кокетираща с бита си на студена и независима жена, има приятел.
— Мисля, че немкинята ми поопъна нервите одеве — призна наемателката ми, когато се прибираме.
— Предполагам, че вината е повече в малшанса.
— Да, в малшанса. Но също и в немкинята.
Подир това ненадейно самопризнание за слабост дамата ми пожелава лека нощ и се оттегля в покоите си.
Узнал съм съвсем случайно за приятеля на Флора. Но когато поддържаш връзки с определени хора в продължение на месеци и когато животът ви протича в такова тясно място като Берн, случайностите от подобен ред придобиват известна закономерност.
Това става през една от обичайните ми следобедни разходки из главната улица и съседните пресечки. По време на тия разходки неведнаж ми се случва да срещам ту Ралф, ту Флора, обаче ние разменяме набързо по някоя дума, за да отминем всеки по работата си, и само ако се сблъскам с Розмари и тя не се е запътила на някое крайно интересно обсъждане, програмата ми заплашва да се промени, защото дамата ме помъква със себе си към някое кафене или кино със същата тая непринуденост, с която се е настанила и в дома ми.
Този път обаче срещата става не с Розмари, а с Флора и не на главната улица, а на едно далеч по-пусто и необичайно за срещи място. Налага се да поясня, че част от стария Берн е разположена на два етажа, като горният етаж е на нивото на главната улица, а долният — значително по-ниско, до нивото на Ааре. Разходката без посока през въпросния ден ме е довела именно до тоя долен етаж, състоящ се от редица потъмнели и мрачни сгради, край които се разтяга също такава мрачна и ниска покрита галерия.
Движа се бавно из галерията, като се вслушвам в стъпките си, кънтящи отчетливо под тия сводове. Сетне излизам на открито и продължавам нататък. Отляво тече реката, дълбока и бърза, но водите й в тоя зимен ден са загубили звучния си синьозелен цвят и са станали студеносиви. Променливи също като очите на Флора, казвам си, и, както става в подобни случаи, виждам в същия миг пред себе си самата Флора.
За щастие тя е твърде далеч от мене, там пред входа на огромния стар асансьор, който, колкото и да е тромав, може за две минути да ви изкачи до горния град и да ви спести два километра пешеходна обиколка. Дръпвам се зад спрелия наблизо камион и отново поглеждам предпазливо към асансьора.
Флора не е сама. До нея е изправен мъж, значително по-нисък от дамата, но за сметка на туй широкоплещест и масивен като професионален борец. Случайният минувач, ако изобщо обърне внимание на тия двамата, би могъл да ги вземе за двама непознати, очакващи идването на асансьора. Те вероятно именно на това и разчитат, за да си дават тук среща и дори с цел да подсилят илюзията — стоят полугърбом един към друг, Флора, отправила поглед към реката, а борецът, загледан в обувките си.
Те стоят полугърбом като непознати, които пет пари не дават един за друг. С тая малка разлика, че разговарят. От разстоянието, на което се намирам, и при необходимостта да се крия на завет зад камиона аз нямам никаква възможност да чуя отчетливо разговора. Затуй пък мога добре да ги наблюдавам и да установя подир известно време, че този разговор почва да става необичайно дълъг за двама непознати, случайно сблъскали се пред градския асансьор.
Най-сетне Флора влиза в асансьора, който вероятно отдавна вече чака пътници, а борецът поема пеша, като тръгва право към мене. Заобикалям бързо камиона, пресичам асфалтирания път и се спускам към брега на реката, достатъчно нисък, за да изчезна от хоризонта. Изчаквам няколко минути и наново се връщам на изходната си позиция до камиона, за да установя, че непознатият вече е поел по каменния коридор на галерията.
Десет минути по-късно, додето тежкият асансьор бавно ме възнася към площадчето пред катедралата, уреждам спешен военен съвет между себе си и себе си. Тия военни съвети, въпреки че могат да бъдат взети от някой психиатър за сигурен симптом на шизофрения, са доста обичайно и твърде полезно за мене занимание. Сблъскване на идеи между аз — предпазливия скептик, и другия аз — дейния оптимист. А както казва генералът, спорът нерядко води до доброто решение.