— Бяхте казали на времето, че няма да каните гости, а започнахте да ги каните — напомням.
— О, Пиер! Но нали вие сам…
— Бяхте заявили, че не се натрапвате на хазяина, а започнахте да се натрапвате — продължавам.
— О, Пиер! Нима смятате…
— Смятам, да. И стойката, която в момента сте заели, говори, че на вас освен мазохизма не ви е чужд и садизмът…
— О, Пиер! — повтаря Розмари за трети път. — Не се докарвайте в роля, която не ви приляга, и не се опитвайте да ме убеждавате, че представлявам за вас нещо повече от събеседница за убиване на времето. Макар понякога да имам чувството, че вие не се нуждаете дори и от събеседница.
Тя произнася тоя малък пасаж, без да си дава труд да променя предизвикателната поза и без да държи сметка за посоката на погледа ми. А това още повече ме дразни. Но жената, изглежда, не го разбира или, напротив, отлично го разбира и сякаш за да доведе раздразнението ми до връхната точка, запитва безсрамно:
— Какво сте ме загледали?
— Това смущава ли ви?
— Във всеки случай не обичам да ме изучават като предмет. И не мога да разбера дали оценявате качеството на чорапите ми, или се опитвате да се оправите сред многобройните ми индивидуалности.
Ако бях Емил Боев, бих й казал нещо, което тутакси би сложило край на разговора. Но понеже не съм Емил Боев, а Пиер Лоран, преглъщам репликата и произнасям спокойно:
— Не си въобразявайте, че представлявате чак такава джунгла.
— Аха! Вие най-сетне сте намерили ръководната нишка. Ще бъде наистина мило да ми я съобщите, защото и аз самата се нуждая от нея.
— Защо не! Тя се крие в самите тия много индивидуалности, с които оперирате.
— Тази вечер се изразявате доста неясно.
— Боя се просто да не ви засегна.
— Не бойте се. Вървете направо през цветята.
— Защо да се тъпчат цветята? Вие и сама можете да си отговорите. Нали знаете каква е причината на всяка мимикрия?
— Това и децата го знаят.
— Именно. И ръководната нишка е тъкмо това, което и децата го знаят. Само че при хамелеона инстинктът действува директно, а при вас — посредством пресметливостта. Вашата индивидуалност е голата сметка. И тая гола сметка жонглира с всичките ви останали индивидуалности. И всичките ви маски, пози и превъплъщения се ръководят от една доста проста и съвсем обикновена изчислителна машина, която при вас изпълнява едновременно функциите и на мозък, и на сърце.
Безучастието, изписано допреди малко по лицето й, постепенно се е заменило с известно оживление. Едно такова оживление, та не бих се учудил, ако внезапно посегне към масичката и запокити кристалния пепелник в главата ми. Но както вече казах, когато е наистина вбесена, Розмари се въздържа от буйства. Тя мълчи известно време, вперила поглед в обвитите си с найлон колене, сетне вдига очи и произнася:
— Това, дето го казахте сега, никога няма да ви го простя.
— Аз само повтарям собствената ви теория за човека егоист.
— Не, това, дето го казахте сега, никога няма да ви го простя — настоява Розмари.
— Кое по-точно?
— Това, за сърцето.
— Е, ако е само за сърцето…
Ставам, за да се отърва от пейзажа на тия стройни бедра, и запалвам цигара. Сетне правя няколко стъпки към прозореца и се заглеждам в синята нощ, докато капчуците звънко повтарят все същата тая радиограма за настъпването на пролетта.
— Може да съм се изразила твърде елементарно, но като казвам, че хората са егоисти, това не значи, че между тях няма разновидности — чувам зад гърба си подчертано спокойния глас на Розмари. — И ако гърдите на хора като вас са натъпкани само с оферти и фактури, не е изключено в гърдите на други да има и сърце.
— Не затъвайте в противоречия.
— Противоречията, ако ги има, са не в моите разсъждения, а в човека — отвръща все тъй спокойно жената. — Може да е абсурдно, обаче така е: съществуват хора, у които наред с егоизма има и чувства. И колкото да ви изглежда невероятно, аз съм тъкмо от тия хора, Пиер.
Тя става, решила на свой ред да се разтъпче, и се запътва към другия край на хола.
— Вярвам ви — казвам, за да я успокоя. — Може би малко пресилих в последния пункт.
— Не, вие просто искахте да ме нараните. И ако ме е яд за нещо, то е, че наистина успяхте.
— Не ми повишавайте прекомерно самочувствието.
— Защото аз наистина се привързах към вас, Пиер — продължава жената и отново прави няколко крачки из хола. — Привързах се тъй, против волята си и без желание да се натрапвам на хазяина, както вие се изразявате.