Казвам го на съпругата, или по-точно на това, което предполагам, че е съпругата, защото тия типове и двамата са с дълги сламени коси, хилави безполови тела и джинси, украсени с изкуствени и чисто декоративни кръпки.
Съпругата обаче ми отговаря, че съм разбрал твърде вулгарно техните интелектуални възгледи и че те разглеждали и оценявали социалното равенство като висш абстрактен принцип, а не като просташка житейска практика.
Подир което мъжът или това, което предполагам, че е мъжът, налива още по едно уиски, за да покаже, че не се дразни от идейната конфронтация, и започва да развива следващата поред теория, тази за терористичната борба като най-висша форма на революционното насилие.
— Аз продавам главно маслини и сирене — забелязвам по някое време, — но имам достатъчно връзки в търговския свят, за да ви осигуря по два чифта пистолети от коя да е марка и по една каса ръчни бомби. Така че ако почувствувате липса на материали, обадете се.
На което съпругата отново отговаря, че теорията на революционното действие е едно, а практиката — друго, и че разделението между умствения и физическия труд, извършено още в робовладелческото общество, е узаконило обичая едни да създават принципите, а други да ги прилагат.
— Не допусках, че можете да се държите така грубиянски, Пиер — промърморва с укор Розмари, когато поемаме обратния път през гората.
— Какво да правя: не съм привикнал с такъв интелектуален разгул на нивото на домашния мокет.
— Обаче това не е причина да наричате през цялото време съпруга „госпожо“…
— Тъй ли? Че откъде да знам. Тоя тип имаше по-тънък глас.
— А нима той е виновен, че жена му има по-нисък тембър от него? Не, вие наистина прекалихте.
Спорим още малко по въпроса, дали съм прекалил, или не, а сетне се прибираме, поглъщаме в кухнята неизбежните яйца с шунка, прекарваме обичайното време в хола, аз — пред телевизора, а Розмари — над вечните си албуми, и накрая лягаме да спим — точно както правим вече месеци наред. И може би едничката разлика е, че лягаме на едно легло долу в стаята на квартирантката ми и че прибавяме към обичайната програма още една малка атракция, която вече също почва да се превръща в привичка.
— Промяната… — обича да мечтае Розмари.
Аз също мечтая за тая промяна, макар и негласно, обаче каква полза? Промяна няма освен в календарното време. То се топи, седмиците се изнизват, а ситуацията е все същата: тъпчем на място.
Денят е станал по-дълъг и когато заставам в уречения час и в точната минута до перваза на терасата, вече съвсем ясно виждам високата и слаба фигура на момъка долу. И, както винаги, усещам, че до мене стои още един човек — моят покоен приятел Любо Ангелов. Защото момъкът на долната площадка е неговият син Боян.
Боян е пременен според същата тая мода, по която се облича и двойката екстремисти, но какво да се прави: в момента той е студент — реален и мним подобно на моята Розмари — и трябва да се съобразява с показната екстравагантност на всичките си колеги. Една банална екстравагантност, която го прави незабележим в тълпата на еманципираната младеж.
И ми се струва, че чувам гласа на Любо:
— Какво си го маскирал тъй?
— Не съм го аз маскирал — отвръщам. — Те сами се маскират. Но ако оставим настрана дългите коси и сините гащи, не виждам с какво особено се отличават от нас.
— Изнежени са — отвръща Любо.
— А може би ние бяхме прекалено загрубели. Да гониш по цял ден бандити по урвите… Това отдавна вече мина…
— Изнежени са, брат ми. Затуй внимавай да не го похарчим този, нашия.
— Не е нужно да ми то казваш. Знам, че новакът е винаги опасен. И най-вече за себе си.
Любо замлъква, обаче аз усещам, че то е, защото съзнава, че не бива да се меси, професионално погледнато. И че всъщност страхът му съвсем не се е разсеял.
Нямам представа как изглежда Борислав, но предполагам, че все пак не ходи с продрани сини гащи, понеже Борислав също като мене използува фасадата на прозаичен аферист, само че за разлика от мене прави пари не в търговския бранш, а в някаква авиокомпания. Той живее от другата страна на реката в Кирхенфелд и по силата на едно съвпадение в тавана на същата тази сграда, дето се намира уютният му апартамент, една от скромните ергенски квартири е обитавана от Боян. Нямам представа за начина, по който се осъществява връзката между двамата, но съм уверен, че е достатъчно дискретен и практичен, за да им създава затруднения.
Писалката, поставена в малкото джобче на сакото ми, изпращява сухо и чувам тихия глас на момъка:
— Волво три.
— Четири — отвръщам.
Прието. В колата-тайник има оставено послание за мене, обаче аз ще върна колата на следващата поред улица, без да изпращам послание. И какво бих могъл да пиша? Че всичко е наред? Или че нищо не е наред? Защото, когато няма промяна, можеш да твърдиш и двете тия неща с еднакво основание.