Има обаче и един втори въпрос: защо Борис Ганев се прикрива под самоличността на Андрей Горанов? Че Ганев има значително по-сериозни основания от Горанов да се прикрива, това е близко до ума, макар и Ганев да не е Борман. Обаче защо се прикрива именно под фирмата на някогашния търговец? И ако се прикрива под тази фирма, не означава ли туй, че Ганев знае много добре за безследното и окончателно изчезване на нейния действителен притежател?
Въпросът, като всеки тенденциозен въпрос, съдържа в себе си и своя отговор. Но тоя отговор е засега само гола хипотеза и тепърва следва да бъде уплътнен с необходимите данни. И може би едва тогава ще ми се открие входът на коридора, водещ към крайното решение.
— А, вие ме чакате, Пиер… Колко мило от ваша страна… — изчуруликва току-що влязлата Розмари. — Тия хора наистина са страшно отегчителни…
Че тия хора са страшно отегчителни — това е единствената информация, която Розмари благоволява да ми даде подир всяка среща с Ганев и Пенев.
— Имам чувството, че и доста ви скубят — забелязвам.
Ние с нея продължаваме по навик да бъдем на „вие“, но това е само остатък от една официалност, която всъщност не знам дали изобщо някога е съществувала между нас.
— По-скоро използуват добросърдечието ми — уточнява жената. — Те са тъй стиснати и тъй дребнави, че просто ми е жално да ги обирам. Би трябвало някой ден да им пратя Флора, за да разберат какво значи противник.
— Отдавна следваше да го направите, щом толкова ви отегчават.
— А нима вие имате сили да чистите бита си от всичко отегчително? — запитва тя, като се разполага по обичая си на дивана и кръстосва крака.
— Не, защото в такъв случай в бита ми не би останало нищо. Съвсем нищо… с изключение на скъпата Розмари.
— Мерси — кима тя. — Не излезе много убедително.
Сетне добавя:
— Дайте ми една цигара.
Давам й цигара и задавам въпроса:
— А как си представяте вие самата един живот без отегчение?
— О, по най-баналната и най-сигурна рецепта. Да пътувам, да сменям познанства, места, впечатления… Да имам до себе си един Лоран, обаче не Лоран-търговеца, а Лоран такъв, какъвто е в редките минути, когато по погрешка става мил… Да не завися от портфейла на баща си, да задоволявам суетните си капризи, да знам в мигове на умора, че някъде ме чака едно малко мое кътче…
— После? — запитвам, когато тя млъква.
— После: нищо. Да свърша някой ден внезапно, така, без да усетя, при някоя злополука, преди да съм се наситила и отегчила, преди да ме е загрозила старостта. Да мина по реда си и да изчезна… какво повече?
— Наистина банално — кимам. — И при това доста разхитително. Такива операции срещу досадата струват скъпо.
— Знам го и без да ми го казвате. Затуй пък мечтата не струва нищо. Освен може би малко досетливост. Имам чувството, че вие например дори не сте се сетили, че бихте могли да мечтаете.
— Наистина никога не ми е минавало през ума.
— Вие вероятно само проектирате. И то в строгите рамки на полезното и осъществимото.
— Точно така.
Съгласявам се охотно с нея, за да й направя удоволствие, но имам чувството, че това само я дразни. Тя захвърля недопушената цигара в пепелника, поглежда ме недоволно и избухва:
— Защо говорите като тъпак? И понеже не сте тъпак, защо ме карате да мисля, че ме лъжете? И какво печелите от туй, че ме лъжете?
— Но кое ви кара да мислите, че лъжа? — питам с най-спокойния си тон.
— Това, че съвсем не сте човекът, за който се представяте. Наблюдавала съм ви и как прекарвате деня си, и как правите покупки, и как играете бридж. Вие не сте обичайният тип на търговеца, погълнат от мисълта как да направи от един франк два франка, а от два — четири. Вие дори нямате отношение към парите и губите със същата небрежност, с която изтърсвате пепелта от цигарата си.
— Аз съм възпитан човек, Розмари.
— Не особено. И когато поведението е резултат на възпитание, това личи. Особено ако играта трае по-дълго време.
— А защо не приемете, че и аз като вас имам своя малка рецепта за живота?
— Каква именно?
— Обратната на вашата. Вие гоните вятъра. Естествен порив, не отричам. Човек винаги е склонен да гони това, което му се изплъзва.
— Добре де, а вие? — пита тя, като се обтяга на дивана и безцеремонно поставя на масичката краката си, пременени в тия обувки с грозни дебели токове, представляващи от известно време върха на модния финес.