— Засега нищо — съобщавам на свой ред. — Среща в два.
Среща в два, това звучи в смисъл, че следващото ни предаване ще бъде в пет часа днес. И толкова.
Оттук нататък се налага да следя неотстъпно вилата и заобикалящата я местност. Добре все пак, че денят е хубав и че Ганев е оставил прозореца на хола широко отворен. Тъкмо благославям това изгодно обстоятелство, когато старият изплува от полумрака, захлопва с две ръце крилата на прозореца и на всичко отгоре спуска тежката завеса. Край на всяка видимост.
И какво, ако краят се беше отложил с няколко часа? В случай че реши да дръпне тревожния сигнал, Ганев има пълна възможност да стори това през нощта или да използува като пратеник Пенев. Единственото, за което бих могъл с относителна увереност да съдя, то е дали самият Ганев няма да излезе и дали някой спасител няма да се яви на помощ. И едничката ни сериозна надежда е, че старият, като разумен човек, ще има достатъчно време да прецени всички „за“ и „против“ и да реши, че предвидената среща с нищо не го заплашва и че в негов интерес е да разбере намеренията на другата страна.
И все пак рисковете са налице. Не само защото може би съм надценил здравия разум на тоя тип. А и защото може би тоя тип на свой ред е подложен на наблюдение от страна на хора, които няма да чакат специална покана, за да влязат в играта. Прелестната Розмари и пищната Флора, колкото и безобидни да изглеждат за момента, са достатъчно указание, че не само триъгълникът „делта“ се интересува от Ганев.
И така: пет часа. Възможно най-удобното време, преди квартирантката ми да се е прибрала. Само че тъкмо днес за проклетия тя се прибира в пет без десет. И вярна на общителния си нрав, бърза да се изкачи в спалнята ми, за да провери как съм. Оказва се, че съм болен. Макар и не още на смъртно легло.
— Температура имате ли? — пита тя съчувствено, като протяга бялата си ръка към челото ми.
— Мисля, че не — бързам да отвърна. — Обаче ужасно ме боли глава. Ще ви бъда признателен, ако прескочите до Остринг да ми вземете кутийка пирамидон.
— За какво ви е този ужасен пирамидон — възразява жената. — Ще ви дам аспирин.
— Бих предпочел пирамидон — настоявам, тъй като знам, че тя не го употребява. — Аспиринът ми дразни стомаха.
— Знаете, че съм готова на всякакви жертви за вас — отстъпва Розмари и слиза долу.
Но минута по-късно чувам ликуващия й глас:
— Имате късмет, скъпи! Намерих пирамидон тук, в чекмеджето.
Тя ми донася триумфално кутийката и чаша вода, а часът е вече пет без три минути и единственото, което ми хрумва в момента, е да помоля Розмари да замени водата с чаша горещ чай, на което жената за мое облекчение отвръща „но да, разбира се, чаша чай ще ви помогне повече“ и отново слиза долу.
Приготвянето на чаша чай не е дълга работа, ала все пак то трае достатъчно, за да се осъществи връзката и да уведомя Боян, че се налага да следи Пенев и че поредната връзка ще се състои утре в осем.
Пенев се е прибрал още преди половин час, но аз не знам къде е в момента и какво върши, защото е невъзможно да се правя на болен и в същото време да стърча на прозореца, още повече Розмари вече ми носи вдигащата пара чаша чай и ме насилва да го изпия, докато е горещ, а ако не знаете колко е приятно в един топъл следобед да се наливате с врял чай, нищо не ви пречи да опитате, като погълнете за по-сигурно и две таблетки пирамидон.
Най-сетне, когато се изтягам на леглото и притварям очи с болезнената гримаса на мъченик, Розмари ме оставя сам и това обстоятелство ми дава възможност отново да заема наблюдателния си пост зад пердето, впрочем без особен резултат, защото чак до вечерта нищо не се случва и никой от двамата съседи не напуска вилата, поне в обсега на моето полезрение, и единственото, което се случва, то е, че към девет без нещо Розмари донася нова чаша чай и ме принуждава повторно да се наливам с врялото питие и да гълтам пирамидон.
Под въздействието на тия горещи грижи от мене през цялата нощ се лее обилна пот, ала това си има и добрата страна, защото ми пречи да се отпусна в примамливите, но опасни обятия на съня и аз докрай оставам буден на поста си зад пердето и виждам достатъчно ясно градината и входа, осветени от уличната лампа, обаче и през тия часове не става нищо.
— Нищо — чувам от предавателя гласа на Боян заранта в уречения час.
— Нищо — съобщавам на свой ред.
И определям следващата връзка за пет и половина като последен сигнал преди съдбоносната среща. Малко по-късно Розмари надниква, за да се осведоми как съм, и аз бързам да я успокоя, че съм значително по-добре, даже съвсем добре, с надеждата да я видя, че потегля с червения си фолксваген към града, ала днес е събота, понеже оня тип е объркал всичко с това отлагане на срещата и Розмари се мотае из къщи чак до два часа, подир което отново идва, за да ми съобщи, че ще прескочи до не знам кое си кино, и да ме успокои, че няма много да се бави.