— Убит… С нож в гърба… — произнася задъхано Розмари.
— Не стойте там като идиот! — извиквам й. — Прескочете оградата! Не чувате ли, че идат…
Грубият ми глас изглежда събужда у нея оня, другия глас на здравия разум, защото тя вдига полата си и се прехвърля през ниската ограда и се затичва към задния вход на нашата вила, за да се скрие тъкмо в момента, когато пред къщата на Горанов с пронизително изсвирване на спирачките се заковава полицейската кола.
Писалката пращи в ръката ми:
— Изчезвайте! Ганев е убит — съобщавам тъкмо преди Розмари да нахълта в стаята и да се притисне към мене в спазмите на истерията.
— Проснат е в хола… — бъбре тя. — С нож в гърба… и всичко е в кръв…
— Добре, добре, успокойте се — потупвам я по треперещия гръб. — Това не ви засяга и вие нищо не знаете.
— Да бяхте видели само колко кръв… — продължава да бъбре тя.
— Колкото има в едно тяло, не повече. Успокойте се де. Подир малко навярно ще дойдат тук за сведения. И ако не искате да ви разкарват месеци наред… Или, не дай боже, да ви обвинят в убийство…
Последната бележка, изглежда, напълно й връща здравия разум.
— Но ако някой наоколо ме е видял?
— Не вярвам да ви е видял друг освен мене.
— О, Пиер! Ще ви бъда признателна за цял живот!
Пропускам възклицанието транзит край ушите си, понеже в момента я оглеждам, за да видя не си ли е лепнала някое кърваво петно като в криминалните романи от стария стил.
— Един шанс все пак, че сте с ръкавици… — промърморвам тъкмо когато навън се позвънява.
ПЕТА ГЛАВА
— Как изглеждам? — пита Розмари, като излиза от стаята си.
— Нормално — отвръщам.
Вече наближава седем, а в седем трябва да бъдем на бридж у Бентън и наемателката ми държи да има естествения вид на човек, не особено покрусен от убийството на някакъв почти непознат съсед. Сега вече лицето й е спокойно и дори си е възвърнало обичайния здрав цвят може би с помощта на някои дребни козметични манипулации.
Жената прави няколко крачки из хола, поставила едната ръка на кръста си, както е в обичая на модните манекени. Тя сякаш репетира в момента ролята на естественото държане.
— Ще изглеждате още по-добре — забелязвам, — ако не си придавате по-непринуден вид от необходимото.
— За какво намеквате? — сепва се тя, като спира и ме поглежда.
— За одевешното ви поведение пред полицаите. В началото стояхте съвсем вдървена, а подир туй така се отпуснахте и разбъбрахте, че непременно бихте събудили подозрението им, ако не бързаха толкова. Тъй че не е зле тая вечер да приказвате по-малко и да не пускате в ход тоя прекалено звънък и ужасно фалшив смях.
Тя мълчи, сякаш съкрушена от думите ми.
— Вие ме разочаровате, скъпа — позволявам си да добавя. — Вие, жената с безбройните индивидуалности.
— Моите индивидуалности са предназначени за мирното всекидневие, а не за криминални ситуации, Пиер.
— И какво от туй? Нали вие наистина не сте го убили?
— Не ме карайте отново да изпадам в криза — простенва Розмари. — И какво като не съм го убила? Нали видях всичко с очите си: проснатия труп и кръвта… толкова кръв… И нали можеха да ме сварят на мястото и да запитат какво правя тук до този труп и в тоя хол и да се заинтересуват защо съм ходила тъй често в тая вила и какво съм търсила при тоя старец и… и… една минута закъснение и щях да хлътна в катастрофата…
Тя млъква за миг, а сетне с обичая си да променя внезапно тона запитва:
— Сигурен ли сте, че човекът, който ви се обади по телефона, беше наистина хер Гораноф?
— Откъде мога да бъда сигурен, след като никога не съм чувал гласа му?
— А какъв беше гласът? Имаше ли акцент?
— Нисък и дрезгав. Не усетих акцент.
— Значи не е бил Гораноф — промърморва съкрушено жената и се отпуска в едно кресло.
— Какво значение кой е бил? — отвръщам нехайно. — Може да е бил оня, другият.
— Искате да кажете Пенеф. Не е бил и Пенеф — поклаща глава Розмари. И двамата говорят с подчертан акцент. И гласовете им не са нито ниски, нито дрезгави. Това е било капан, Пиер…
— Какъв капан?
— Един адски капан. Помислете само: обаждат се, за да ме примамят във вилата тъкмо когато там се готви или вече е извършено убийство…
— Но за да стори някой това, той трябва да има сериозни основания — съобразявам гласно. — Имате ли неприятели, готови на подобна постъпка?
— А защо смятате, че човек непременно е длъжен да познава неприятелите си? Те могат да съществуват и без да ги познавам — отвръща не без известна логика жената.