Едно убийство, което ще бъде забравено от местната публика още същия ден, а от публиката на квартала — седмица или две по-късно. Едно убийство с неясни мотиви и с неизвестен извършител, обречено да мине по реда си в архивата. Но и едно убийство, което аз и колегите ми едва ли сме склонни да изпратим тъй бързо в купчината на канцеларските вехтории.
Човекът, за чиято идентификация и проучване са похабени толкова сили и време, вече не фигурира между живите. На пръв поглед би следвало да се заключи, че това слага край на операцията и смъква от плещите ни едно тежко бреме. Лека му пръст… мъртвият не ни е враг… и други от тоя род. Шпионите, опериращи в задгробния живот, не влизат в обсега на разузнаването.
Само че ако Ганев не фигурира вече между живите, то неговият убиец вероятно фигурира. И това обстоятелство автоматично поставя на дневен ред известни въпроси. В случай, че покойникът, както съм склонен да допусна, е разполагал с кадрова картотека на агентурата си, къде е тя в момента? И желанието да се сложи ръка върху тази картотека не е ли всъщност истинският мотив на убийството? И ако тя наистина е сменила своя стопанин, не е ли придобита от този нов стопанин с цел да бъде тепърва използувана? От кого, как и защо — това са само подтеми на същите тия основни въпроси, очакващи своето разрешение и подсказващи, че операцията въпреки ненадейната кончина на нейния главен обект съвсем не е приключена.
Един по-обстоен преглед на вилата, обитавана от покойния Горанов, би хвърлил може би известна светлина върху занимаващата ме проблематика. Но да говорим на тая тема, значи просто да споделяме мечтите си. Обискът само на едно единствено помещение, искам да кажа обискът в истинския смисъл на думата, педантичен и прецизен, е свързан с дълги часове напрегната работа. А аз нямам възможност да прекарам в тая вила не часове, но дори и минутка. Защото сградата все още е окупирана от швейцарската полиция. И пътем казано, швейцарската полиция не си играе. Добре подготвян, добре заплащан и добре подпомогнат от суровите закони, тукашният полицай пипа енергично. В случай, разбира се, че иска да пипа. И ако престъпността все още не е замърсила тук социалния бит в същата степен, както в някои съседни страни, причината не е в здравословния алпийски въздух, а в здравата ръка, стискаща полицейската палка.
И тъй, целият долен етаж на вилата, обитаван от Горанов, е на разположение на властите. Що се отнася до горния етаж, там, както и преди, живее Пенев. Непосредствено подир откриването на престъплението Пенев наистина бива намерен в града и повикан за справка, но алибито му, както твърди и Флора, се оказва желязно. Точно по време на покушението той се е намирал в едно кафене, където е бил чест посетител и където целият персонал го познава.
Вярно е, че с желязно алиби обикновено разполага тъкмо този, който има най-голяма нужда от него. Обаче в полза на Пенев говори и едно друго обстоятелство: от всички възможни убийци на Горанов най-малко Пенев е човекът, който се нуждае от убийство, за да постигне една или друга користна цел. Доверено лице на покойника, той многократно е оставал сам във вилата и всяка нощ е бил в съседство с потъналия в сън неин собственик, следователно разполагал е с многобройни възможности, за да осъществи евентуалния грабеж и без да си цапа ръцете с кръв.
Разбира се, в очите на полицията грабежът не е единственият възможен мотив. И всъщност хипотезата за някакъв друг мотив бива сервирана на властите тъкмо от Пенев. Запитан за възможните причини на покушението, той не пропуска благоприятната възможност да окаля страната си, като подхвърли, че вероятно убийството е дело на българи и има политически характер. Което пък е добра възможност за местното консервативно вестниче да публикува по тоя повод поредната бележка срещу политиката на размразяването.
Прочее — Пенев. След като Ганев окончателно е залязъл, съвсем естествено е да изгрее Пенев. И нищо чудно именно Пенев да е наследникът, ако не на имуществото, то на шпионската дейност на покровителя си. Всъщност, както гласят кварталните клюки, Пенев няма нищо против да стане наследник и на имуществото и дори се опитва да използува пред властите свидетелството на един нотариус, при който Горанов се готвел да направи завещание в полза на квартиранта си. Обаче властите очевидно не вярват на голи думи, а само на документи, подписани и подпечатани, тъй че — пак според кварталните клюки — имуществото на мъртвеца подлежи на скорошна разпродажба в полза на държавното съкровище.