— Поласкан съм, че изборът ви е спрял на мене. Макар и не в качеството на жених, надявам се.
— По тоя пункт можете да бъдете напълно спокоен. И може би сбърках с това сантиментално встъпление, защото се касае за нещо съвсем прозаично. Както ви споменах, имам известна сума от баща си. Допускам дори, че тя напълно ще покрие покупката. Но представете се, че за проклетия не стигне.
— Не е трудно да си го представя. В тия времена на инфлация…
— Искам да ви помоля да ми услужите с необходимото, в случай че собственият ми капитал се окаже недостатъчен.
— А кога и как ще ми се изплатите? — запитвам непринудено, тъй като опитът ме е научил, че при сделките кавалерската куртоазия не е задължителна.
— Веднага и по най-простия начин: ипотекирам вилата и ви връщам дълга.
— В такъв случай мисля, че мога да направя нещо за вас.
— О, Пиер! Вие с всеки изминат ден все повече ме трогвате!
При тия думи и с риск наистина да измачка роклята си жената се хвърля на врата ми. Сетне, когато покъртителната сцена отминава и всичко се връща на мястото си, Розмари — на дивана, а аз — в обичайното си кресло пред тъмния телевизор, правя опит да насоча квартирантката си към реалността:
— Мисля обаче, че вие малко надценявате шансовете си. Говори се, че Пенев също се готвел да купи вилата.
— Нека се готви.
— Само че той има известни предимства… Освен ако си поделите предимствата, като сключите предварително брак…
— Какви предимства? — пита Розмари, като подминава с пренебрежение темата за брака.
— Ами че той е наемател в тоя имот.
— Това не е никакво предимство. Поне в Швейцария.
— Чудесно — кимам. — Тогава, да вървим.
— Излишно е да бързате. Търгът е едва подир два дни.
Влезеш ли веднаж в една идиотска история, не се знае докъде ще стигнеш. Така че ето ни и на търг. Търгът следва да се състои в една масивна стара сграда, боядисана в охра, като всички подобни казионни учреждения, и намираща се до Бубенберг. И два дни по-късно, точно в уреченото време, сиреч в два часа следобед, ние с Розмари проникваме в зала номер три, дето вече са се скупчили десетина търговски хиени, прехранващи се с покупко-продажба на недвижими имоти.
Комисарят оценител застава на катедрата и оповестява първия по списък обект, който не е нашият, а някаква скромна къщурка в някакъв затънтен квартал. Комисарят е слаб мъж с аскетично лице и тъмен костюм и така, както е застанал до катедрата, под строгия лъч, падащ от високия прозорец, той прилича на свещеник, изнасящ проповед, с тая разлика, че респектира енориашите си не с божия кръст, а с кокаленото чукче.
— Видяхте ли — прошепва ми Розмари, когато чукчето с късо изтракване оповестява края на наддаването. — Купиха я само за петдесет хиляди.
— Но това е най-обикновена барака — опитвам се да изстудя ентусиазма й.
— Няма значение, ще видите…
Тя не довършва фразата, защото туй, което действително заслужава да се види, и двамата го виждаме: сред малобройната публика се промъква Пенев, застава недалеч от нас и отправя дружески привет към Розмари, на който тя отвръща с лесно обяснима хладина, като кима едва-едва.
Облечен винаги на най-високото ниво на просташкия вкус, емигрантът този път е надминал себе си вероятно в чест на тържественото събитие. Наконтен е в спортен костюм с гущеров зелен цвят, пронизан от лилави райета, жълта карирана риза и вратовръзка с огромен възел и такъв разгул на багрите, че изобщо не подлежи на описание.
Втората къща по списък е почти тъй сиромашка, както и първата, и подир кратко пререкание между две търговски хиени комисарят с остър удар на чукчето заковава покупката на шейсет хиляди.
— Видяхте ли? И тая също… — прошепва ми Розмари.
Ала тя и този път не довършва фразата си и втренчва поглед надясно, дето са се появили двама други конкуренти, единият от които превъзхожда околните пигмеи с цяла глава. Това са Ралф и Флора.
— Тази нахална немкиня… — промърморва квартирантката ми.
Миг по-късно обаче тя окачва на лицето си една любезна усмивка, защото новодошлите са ни забелязали. Една змийска усмивка, на която Флора не пропуска да се отзове с друга змийска усмивка. Все пак, за да спечели поне една точка в своя полза при тоя дуел от разстояние, Розмари ме хваща подръка, сякаш за да каже „аз си имам съюзник“, докато немкинята не може да стори същото, понеже Бентън не е по интимностите. Впрочем аз също не съм по интимностите, но кой ме пита.