— И просто приказвате напосоки — добавям. — Знаете, че не държа непременно да отговаряте на въпросите ми, обаче защо е нужно да замествате отговори с фалшиви фрази.
— А вие винаги ли сте искрен с мене, Пиер?
— Не виждам причини да бъда неискрен. Доколкото знам, не сте ми конкурент в доставката на рибни консерви.
— А не допускате ли, че мога да ви бъда конкурент в нещо друго?
— Изключено.
Думата прозвучава категорична и откровена. Не твърдя, че винаги съм бил искрен с Розмари, ала тоя път репликата ми е наистина откровена и жената разбира това.
— Радвам се да го чуя — казва тя сякаш на себе си.
— Какво толкова има да се радвате?
— Защото Пенеф например не би казал същото.
— В какво се кръстосват интересите ви с Пенев?
— Откъде да знам? Питайте него. Във всеки случай имам чувството, че ме мрази и че заговорничи срещу мене с Флора.
— По повод на вилата ли?
— Вероятно.
— Е, можете да бъдете вече спокойна: този повод отпадна.
Тя ме поглежда замислено, като че съобразява нещо. Сетне прави две крачки към мене, сякаш се готви да довери нещо. А после продължава към дивана, сяда, кръстосва крака по обичая си и въздъхва:
— Ах, как имам нужда от една приятелска ръка!…
— Кажете, кого трябва да убия? — запитвам с готовност.
А понеже тя седи все тъй замислена, решавам да не й преча и се качвам в стаята си.
И тъй, качвам се в стаята си и по силата на навика надниквам в процепа на пердето. Долу, в хола на Виолета, свети, ала завесите са спуснати. Горе при Пенев също свети, обаче и тук завесите са спуснати. Аман вече от завеси.
Сядам на леглото, без да паля лампата. Не знам как е с другите, но когато наоколо е мрак, имам чувството, че в главата ми става по-светло. Розмари си е втълпила да прогони Пенев и ще направи всичко възможно, за да го стори. Значи трябва да й се попречи по един или друг начин. Не че изпитвам особени симпатии към тоя човек с остро лице, обаче нещата съвсем ще се объркат, ако го изгубя от очи.
Друго. Другото е онзи невзрачният със сивия костюм и сивото лице. Противникът най-сетне е подал глава от окопа, колкото да му видя физиономията. Само колкото да му видя физиономията, защото тутакси подир туй се изпарява. Но щом веднаж се е показал, навярно ще се покаже и втори път. Важното е, че е налице и че потвърждава предположенията ни. Триста и седемдесет хиляди. Злато ли има в тая вила? Оня със сивия костюм знае много добре какво има. Това ме успокоява: значи още го има. Понеже, ако нещо ме е измъчвало до тоя момент, то не е било скръбта по покойника, а мисълта за онези двамата с чантите. И опасението, че може би в тия чанти се е намирала тъкмо архивата, по която харчим толкова сили и време. Триста и седемдесет хиляди! Едно възклицание, способно да ти възвърне вярата в живота.
И друго още. Последното и най-важното. Трябва да се изпреварят съперниците. Флора и Пенев, които не е изключено да се обединят в опасна двойка. Толкова по-опасна, защото двойката става всъщност тройка, ако прибавим и Брунер. Розмари, търсеща неизвестно какво, но способна да обърка всичко, особено ако впримчи в комбинациите си и оная наивница Виолета. Най сетне човекът със сивия костюм. Един самотник. Самотник, зад чийто гръб се крие цяла организация.
Разсъждавам по всички тия неща, като информирам себе си, а понякога водя и спор между себе си и себе си, когато изведнаж до ушите ми долита шум на мотоциклет. Един шум, на който едва ли бих обърнал внимание, ако не секва внезапно пред съседната вила. Надничам през цепката, за да видя тъкмо навреме раздавача, който звъни на вратата, а минута по-късно връчва на Виолета някакво бързо писмо или телеграма.
Пощенският служител едва наново е възседнал моторния си кон, когато Виолета излиза, вече облечена в светъл шлифер, заключва бързо вратата, изтичва навън от градината и на свой ред възсяда моторния си кон — едно бяло рено. Едно бяло рено в тъмната нощ.
Предполагам, че надзъртането през прозореца не е само моя привичка. А ако съм допускал известни колебания по тоя въпрос, крайно време е да им сложа точка. Защото едва бялото рено забръмчава по алеята, когато квартирантката ми изскача от къщи, за да го последва с червения си фолксваген. Мисля, че е чист педантизъм да уточнявам, че малко по-късно в същата посока се отправя и шевролетът на Пенев.
Поглеждам часовника си: осем и десет. Рано е за лягане. Но не е ли рано и за действие? Добре, че не съм емоционална натура, иначе бих се скъсал от яд. В тоя град имам двама помощници и тъкмо когато ми е нужна братска ръка, нито един от двамата не е на разположение. Работата би могла да се организира леге артис, ако примерно Боян се намира в съседство и е готов да ме предупреди всеки момент за евентуалната опасност.