Брилянти… Прозрачни, безцветни и ослепителни… Само че ние сме по ония, другите — по мътните и нечистите. Черните брилянти на предателството.
Реното се завръща към осем и половината заранта, и по-точно в часа на скромната ми закуска. Наблюдавам събитията през кухненския прозорец, но сега в светлината на белия ден бялата кола съвсем не е тъй ефектна, още повече че е и доста окаляна. Едва Виолета се е прибрала във вилата, когато и Пенев гарира шевролета си двайсетина метра по-нататък и с обичайните си крадливи погледи се промъква към черния вход. А няколко минути по-късно кухненската врата се отваря и до ушите ми долита репликата:
— А, вие закусвате, Пиер…
— Мога да предложа и на вас едно кафе.
— С удоволствие бих изпила чаша кафе — промърморва жената и се отпуска на съседния стол.
Тя наистина има нужда от нещо ободряващо, защото изглежда твърде уморена, и то не с оная приятна умора на човека, завършил с успех една трудна задача.
— Имате доста измъчен вид, скъпа — забелязвам, като й поднасям кафето. — Надявам се, че не сте го получили в обятията на господин Пенев.
— Пенев? — запитва тя с отпаднал глас. — Вие ме смятате за съвсем непридирчива…
— … Като Флора.
— Съмнявам се, че и Флора би легнала с такъв. Но това си е нейна работа. Ако иска — да ляга.
Тя замълчава, а аз също не любопитствувам повече и ние известно време пушим мълчаливо и пием кафето си.
— Трябва да слизам при моя Бенато — обявявам най-сетне и ставам.
Прекосявам хола и се готвя да тръгна нагоре по стълбата, за да взема сакото си, когато виждам, че Розмари ме е сподирила.
— Вие дори не питате къде съм била?
— Нима не ви е стигнало време, за да разберете, че не съм любопитен? И че нямам нужда от никакви сведения вън от движението на стоковата борса?
— Дори и от сведения, свързани с мене?
— Сведенията, свързани с вас… това е ваша работа да ми ги сервирате, ако сметнете, че е нужно.
И понеже тя продължава да стои все така посърнала, добавям:
— Вие знаете, скъпа, че откровеността не се получава чрез просия.
— Имам чувството, че изобщо не държите на моята откровеност, Пиер.
— Напротив — само че аз пък имам чувството, че тя е нещо съвсем непостижимо.
— Вие не за пръв път ме обвинявате в неискреност.
— Не ви обвинявам. Просто констатирам. На вас все пак ви е ясно, че не съм израсъл с последния дъжд. Изобщо не съм сляп, но и не ви обвинявам. Допускам, че си имате причини.
— Какви причини? Какво допускате? — запитва жената, сякаш едва сега се пробужда.
— Допускам на първо място, че през цялото време лъжете…
И понеже тя прави опит да възрази, вдигам успокоително ръка:
— Вече казах, не чухте ли: не ви обвинявам. Но ако имате някакво основание да играете вашата малка роля пред другите, то, що се отнася до мене, съвсем напразно хабите сили. Снощи, мисля, ви заявих, че не съм ваш конкурент, и това е самата истина. Тъй че излишно е да се преуморявате с мене.
При тия думи поглеждам часовника си и се готвя да поема по стълбата.
— Конкурент в какво, Пиер? — запитва напрегнато Розмари.
— Ще ме накарате да изпусна срещата с тоя мил Бенато… — промърморвам.
— По дяволите вашия Бенато! — извиква тя. — Кажете: конкурент в какво?
— Бих могъл да ви го кажа наистина. Бих могъл да ви го кажа точно и изчерпателно. Но имайте предвид, че тогава вашата откровеност с късна дата няма да струва пукната пара. И вие напразно ще пледирате за помощ или доверие от моя страна.
Тя втренчва в мене тъмните си очи:
— А ако само ме изпитвате? Ако всъщност нищо не знаете, а само ме изпитвате?
— Неверният Тома… в рокля… — избъбрям отегчено. — Е, добре: ще ви представя веществено доказателство, че знам. Но само след като се убедя в собствената ви откровеност… И след като прескоча до тоя мил Бенато.
— По дяволите вашия Бенато! — извиква наново тя.
Сетне добавя с друг тон:
— Да направя ли още кафе?
И тъй, ние седим в хола пред новите порции кафе и на обичайните си места — тя, кръстосала крака на дивана, а аз, потънал в насрещното кресло. Седим като двама безделници в утрото на тоя работен ден, когато на километри наоколо сметачните машини и автоматичните каси вече тракат с пълна скорост.
— Първо, вие не сте студентка — казвам, колкото да й помогна.
— Студентка съм — възразява тя. — Макар и формално. Във всеки случай записана съм.
— Второ, вие сте тук по нареждане на вашия шеф — добавям, за да разпръсна колебанията й. — А вашият шеф е Тео Грабер.