И като се изтягам по-удобно в креслото, подхвърлям:
— Продължавайте нататък.
— Но ако на вас всичко ви е известно…
Тя млъква, загледала ме с известно напрежение, ала туй вече не е напрежение на недоверие, а на изненада.
— Не вярвам всичко да ми е известно, обаче по-важното вероятно го знам.
— Ами това е: аз съм секретарка при Тео Грабер или, ако щете, заместник-директор, понеже тия два поста за по-икономично той ги е слял в едно. И съм тук по негово нареждане.
Розмари замълчава и посяга към цигарите.
— От самото начало ли да почна?
— Мисля, че така ще е най-добре.
— Една заран, беше някъде в първите дни на ноември, в предприятието се яви непознат господин и поиска да види шефа. Мислех да го отпратя, тъй като у нас срещите с шефа стават по предварителна уговорка, но непознатият настояваше, че се касаело за нещо твърде важно, и Грабер го прие. Не знам какво говориха, но явно бе, че става дума за сделка, и то за едра сделка, и то за необичайна сделка, тъй като по едно време шефът излезе от кабинета, връчи ми чек за петстотин хиляди и поръча да прескоча веднага до банката и да изтегля парите. Това, разбира се, ме озадачи, понеже вие знаете, че никой в наши дни не държи да получава подобни суми в брой и да ги разнася по джобовете си. Изпълних нареждането, предадох парите на Грабер, а малко подир туй непознатият си отиде. По-късно научих, че се казвал Андре Гораноф.
Розмари ми отправя гъста струя дим и запитва:
— Не съм ли твърде обстоятелствена?
— Съвсем не — успокоявам я. — Говорете свободно. Не правим протокол.
— Само не ми говорете за протоколи — намусва се тя. — Протоколи, стенограми, делови писма, всичко туй така ми е втръснало…
— В такъв случай следва да се предполага, че с удоволствие сте поели новата си мисия.
— Именно. В началото се припознах. Помислих, че ще бъде нещо като ваканция. И дори не се сетих, че Грабер съвсем не е от хората, които биха сервирали една добавъчна ваканция на секретарката си.
— В случай че секретарката е хубава като вас…
— Не си правете илюзии… Грабер е достатъчно пресметлив, за да си избира чиновничките според телесните пропорции. Предполагам, че е роден и отгледан в камерата на хладилник, за да израсне постепенно до степента на една внушителна буца лед.
Тя захвърля недопушената цигара в пепелника и продължава:
— Още на другия ден след посещението на непознатия шефът ме извика, даде ми необходимите подробности и ми постави задачата. Оказа се, че Гораноф е предложил на Грабер един голям брилянт, който предварително е бил известен на шефа, тъй като големите брилянти, вероятно знаете, са също тъй прочути, както и големите киноартисти. Предполагам, че разговорът между тия две хитри лисици — Гораноф и моя шеф — е протекъл приблизително тъй:
Тук Розмари се впуска в разиграването на малка сценка, която, ако не е особено богата като информация, е достатъчно забавна като мимики, защото квартирантката ми блестящо имитира двете хитри лисици с всички нюанси в израза на недоверие, изненада, колебание, недоволство и старческа алчност. Жената заема поза, сякаш разглежда намиращото се в ръката й въображаемо бижу, и започва:
ГРАБЕР. Мисля, че бих могъл да ви дам за него триста хиляди…
ГОРАНОФ. Мерси. Той струва пет пъти повече.
ГРАБЕР. Вярно, че струва малко повече. Знам точно колко струва, защото го познавам добре. Както и останалите му девет събратя. Вие навярно също ги познавате…
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите.
ГРАБЕР. Един подобен брилянт поражда законния въпрос: откъде го имате? Аз обаче не питам. Не питам между другото и затуй, защото познавам предишния му собственик. Но вие не оценявате това мое качество да се въздържам от неудобни въпроси.
ГОРАНОФ. Да допуснем, че го оценявам. Обаче не ме карайте да се разорявам заради това ваше качество.
ГРАБЕР. В такъв случай предложете камъка на някой мой колега и елате пак.
ГОРАНОФ. Дали ще го предложа, това е моя работа. Но не мисля да го подарявам никому. Имам го вече от 30 години.
ГРАБЕР. Вярвам ви. Колекцията, за която става дума, изчезна точно преди 33 години. Обаче за обсебвания от подобен род няма давност. И наследниците са живи.
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите…
ГРАБЕР. А не разбирате ли поне, че това, което говоря, има пряко отношение към въпроса за цена, а? Крадените камъни имат винаги по-ниска цена. Значително по-ниска. Най-малкото затуй, че се налага да се преполират, а значи и да намалеят по карати.
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите.
ГРАБЕР. Триста хиляди е голяма сума.
ГОРАНОФ. Добре, дайте един милион и да свършваме.