— Не бързайте да я окайвате. Тя си има доживотна рента и две къщи. Така че не бързайте да я окайвате. Смилете се по-добре над мене.
— А в случай че започна флирт с тая разкошна Флора — това няма ли да ви подразни?
— Ще стисна зъби и ще се опитам да запазя спокойствие.
— И ще сгрешите. Трябва, напротив, да се ядосвате, макар и без излишни прекалености.
— Това няма да е трудно — уверява ме жената. — Мисля дори, че вече усещам първия пристъп на ревност. Макар да вярвам в добрия ви вкус.
Ако нейде в късните часове — за Берн часовете след девет вечерта се смятат за късни — обикаляте през пресечките около главната улица в търсенето на отворено кафене, не може да не наскочите на Мокамбо — нощното заведение на тоя град, славещ се с липсата на нощен живот.
Нищо чудно, че и ние наскачаме, и то съвсем съзнателно. След поредната среща у нас. И след поредния бридж. И след като Розмари заявява на Ралф, че не е честно да обира парите на тримата останали.
— Бих ви ги върнал веднага, ако не се боях, че ще ви обидя — отвръща американецът. — Но ако сте съгласни да ги изпием заедно…
Моето лично мнение по въпроса е, че ако трябва непременно да пием, бихме могли да останем и в къщи. Розмари обаче ми отправя бързия си красноречив поглед и аз премълчавам. Натоварваме се в огромния смарагденозелен буик на Бентън и потегляме за Мокамбо.
Първоначалното ни намерение е скромно: да седнем в уютния бар, с отворени към улицата прозорци. Ала Розмари, продължаваща атаката си, подхвърля, че Ралф като всеки банкер трепере над стотинката, така че слизаме няколко стъпала и се озоваваме в самото кабаре.
Кабарето е достатъчно празно, за да намерим удобна маса до дансинга, и достатъчно пълно, за да не изпитваме подтискащото чувство, че сме едничките развратници в тоя порядъчен град. Келнерът в черен смокинг с церемониален жест отваря и налива шампанското, защото дамите искат шампанско и нищо друго, решили да надуят възможно повече сметката на американеца. В интерес на истината би следвало да се уточни, че опитите им да помрачат настроението на американеца остават напразни, защото Ралф е човек, у когото кривата на настроенията всъщност представлява една права, изобщо от тия типове, живеещи без илюзии, но затуй пък и без разочарования.
Оркестърът засвирва някакъв допотопен рок и аз запитвам Бентън дали няма да покани Флора, за да му сервирам и своя малък номер, обаче номерът рикошира в гърдите на Ралф и се връща към мене, понеже чувам гласа на Флора:
— Не му нарушавайте съня, момчето ми. По-добре поканете ме вие.
Няма как, ставам и се отправям с дамата към пустия дансинг, за да се превърнем тутакси в обект на всеобщо внимание. Почтително внимание, бих казал, понеже публиката очевидно смята, че това е началото на програмата. Не знам споменах ли, но могъщата Флора ме надвишава с някакви си пет-шест сантиметра. Пет-шест сантиметра, разбира се, не е бог знае каква разлика и според преданието разликата между Давид и Голиат е била значително по-голяма. Но ако към несъответствието в ръста се прибави и несъответствието в обема, а също и своеобразният стил, в който тая пищна жена тръска огромния си бюст и върти не по-малко импозантните си тазови части, мисля, ще стане ясно защо публиката възприема танца ни като малка встъпителна атракция с комичен нюанс.
Комичните атракции обаче, както е известно, рядко предизвикват комичен ефект, понеже зрителите ги смятат за прекалено преднамерени. Тъй че хората наоколо скоро престават да ни обръщат внимание и главозамайващият рок приключва някак си и аз вече с облекчение се готвя да се върна към спокойния бит на масата, но този идиот, диригентът, ненадейно подхваща нова, още по-допотопна мелодия — някакво аржентинско танго — и Флора улавя едната ми ръка, с което мълчаливо ме подканя да обвия другата около кръста й, а сетне се притиска до мене и повела ме из дансинга, прошепва:
— Прегърнете ме по-силно, мойто момче. Аз не съм чуплива.
Изпълнявам нареждането и дори за по-удобно се облягам на бюста й — една отморяваща и достатъчно широка възглавница, а Флора при всяка стъпка опира предизвикателно до мене масивните си бедра и аз се оставям да бъда носен из вълните от плът, из този океан от плът, додето не чувам отново мекия спокоен глас:
— Мисля, че вие малко се увлякохте. Не се ли страхувате, че Розмари може да ви издърпа здраво ушите тази нощ?
— Такъв риск винаги съществува. Но какво да правя, когато не мога да крия симпатиите си — отвръщам, отърсил се от унеса.
— „Симпатиите си“? — вдига тя веждите си на фатална жена. — Трябваше доста месеци да чакам, додето чуя от устата ви тази дума.