— Просто не вярвам на очите си — признава Флора. — Вие наистина можете да проявявате характер, когато решите.
— Заслугата за това е само ваша, скъпа — отвръщам скромно. — Тази вечер обаянието ви ме обгръща по-властно от всякога.
— Оставете тия книжни изрази, момчето ми. Тази Розмари, изглежда, ви е заразила с перверзния си вкус към празните фрази. С жена като мене се говори по-просто. И по-съдържателно.
Под влиянието на този съвет, действително прост и съдържателен, аз я извеждам от заведението, наемам такси и четвърт час по-късно двамата се озоваваме в познатото удобно и практично наредено студио.
— Наливайте си, не се страхувайте, че ще ме ощетите — предлага Флора, като показва струпаните на масичката бутилки. — А аз междувременно ще взема един душ.
За да вземе един душ, тя, естествено, трябва най-първо да се съблече, което и прави съвсем свободно, сякаш се намира под погледа на Макс Брунер, а не на Пиер Лоран, а сетне изчезва в банята. Нямам никакво намерение да се наливам добавъчно, особено сега, когато съм в непосредствена близост до тази опияняваща жена, затуй се изтягам на дивана и провеждам поредното малко съвещание между себе си и себе си.
И тъй, въпреки уговорките Розмари ме е хвърлила в обятията на Флора с една съвсем делова цел, която не се е поколебала да ми разкрие. По силата на някакво съвпадение, от рода на тия, с които животът често ни изненадва, моята цел не противоречи на нейната, макар че и далеч не се покрива. Въпросът е: дошло ли е време да пристъпя към действие. И в случай, че пристъпя, какво рискувам.
Додето мисля по тия неща, Флора излиза от банята по същия метод на внезапната изненада, по който и Венера е излязла от вълните.
— Ослепителна — промърморвам, неспособен да се овладея.
— Кажете по-хубаво: добре сложена. Нали ви казах вече, силните изрази не са моя страст.
Тя наметва полупрозрачен розов пеньоар и се запътва към мене.
— Апропо — подхвърлям, когато съвсем ме е наближила и сблъсъкът изглежда почти неизбежен. — Тая ваша дружба с Пенев…
Жената ми отправя погледа си, който внезапно е станал металносив, и произнася:
— Подозирах го, обаче не бях сигурна: Розмари ви е пратила да ме проучвате.
— Не познахте — възразявам спокойно. — Симпатията ми към вас наистина е съчетана и с известни практически интереси. Но една жена на хладния разум едва ли ще се учуди от подобна връзка между приятното и полезното. И за да няма недоразумения, бързам предварително да ви заявя: в случая Розмари е вън от играта.
Тя стои пред мене, поставила ръце на хълбоците си, и без ни най-малко да се стеснява от голотата си или дори да се сеща за нея, преценява декларацията ми. Сетне сяда, но не в интимна близост до мене, а на съседното кресло, кръстосва масивните си бедра и произнася сухо:
— Е, добре, момчето ми: слушам ви.
— Да, но за да минем към откровеностите, бих искал да отговорите най-първо на въпроса ми: тая ваша дружба с Пенев…
— Отговарям! — прекъсва ме Флора. — Този кретен е вън от играта. Също както вашата малка глупачка.
— В такъв случай ето какво…
И аз й разправям без излишно словесно разточителство — след като вече знам, че не е по празните фрази — за собствените ми сведения относно нейния бит и намерения, за връзката й с Брунер, за интереса й към покойния Горанов, а оттам и към Пенев, и, естествено, за крайната й цел: брилянтите.
— Вярвам, че при откровения тон на нашата беседа няма да вземете да оспорвате всички тия безспорни неща — завършвам изложението си.
— Не казвам нито „да“, нито „не“ — отвръща тя. — Изобщо не казвам нищо, преди да чуя най-важното: какво преследва самият господин Пиер Лоран?
— Засега ще ви отговоря по негативен път: не преследва брилянтите.