— Брилянтите.
Пенев най-сетне благоволява да отмести очи от сцената, макар че тъкмо в този момент северната красавица, разположила се върху един стол в безсрамна поза, почва да смъква чорапите си. Тя ги навива с отегчителна мудност, сякаш разправя някой безкраен и досаден виц. Един съвсем стар виц.
— Не бихте ли могли да бъдете по-точен? — запитва мъжът, като отлепва от устните си съвсем измокрената вече цигара и я захвърля в пепелника.
— Казах: брилянтите. Брилянтите, оставени от Горанов и за които вие от сума време вече напразно дебнете. И напразно очаквате да се докопате до тях било чрез Виолета, било чрез Флора, било чрез собствените си усилия. Съвсем напразно, Пенев. Защото те са у мене.
— Досиета… Брилянти… Приказки — промърморва пренебрежително мъжът.
Но фактът, че вече е загубил всякакъв интерес към номерата на дългата скандинавка, говори друго. Той вади от джоба си пакетче лъки-страйк без филтър — студеното му пушене винаги се осъществява с цигари без филтър — и поставя нова цигара в ъгъла на устните си.
— Вие, изглежда, наистина не си давате сметка за положението — забелязвам спокойно. — Вие се пазите от тютюна, за да живеете по-дълго. И даже не се сещате, че има всички шансове животът да си остане за вас като тази незапалена цигара, дето постоянно я дъвчете. Тия, които премахнаха Горанов, се готвят да премахнат и Пенев. Допускам дори, че са вече съвсем готови за операцията. Така че ако държите да оцелеете, не ми губете времето с приказки и фалшиви съмнения.
Репликата е достатъчно дълга, за да даде възможност на артистката да смъкне чорапите и на Пенев — да се пребори с колебанията.
— За какво са ви досиетата? — пита ненадейно той, без да пропусне да добави: — В случай, че изобщо има някакви досиета.
— В тях са записани мои близки, които вече не държат да фигурират там и изобщо биха желали да спят спокойно в бъдеще.
— Значи вие сте българин? — запитва този път съседът ми на матерен език.
— А вие какъв смятате, че съм? Американски негър? — отвръщам на същия език.
Той не дава обяснение на въпроса и потъва в мислите си, додето високата жена на подиума с царствен жест запокитва сутиена и най-сетне се насочва към връхната точка на номера — освобождаването от слипа. И понеже събеседникът ми дори в тоя напрегнат момент не вдига очи към хубавицата, и понеже размислите му почват да ми се струват прекалено дълги, позволявам си да му помогна:
— Дължа да ви предупредя, че ако съобразявате как да спасите собствения си живот, като похарчите моя, това е фатална грешка. Фактът, че се разкривам пред вас, би трябвало да ви подскаже, че гърбът ми е добре защитен. Хората, които ще ви ликвидират при всеки опит за предателство, са налице и нащрек, Пенев. Те няма да ви изпуснат от очи и няма такова място, където бихте могли да се заврете, за да избегнете куршума.
И понеже нещата и без туй вече са стигнали дотук, позволявам си да добавя:
— Всъщност куршума вие отдавна вече сте го заслужили. И аз проявявам голямо великодушие, като ви давам амнистия. И великодушието е наистина фантастично, ако съобразите, че заедно с амнистията ви давам и брилянтите.
— Колкото едно нещо е по-фантастично, толкова по-малко доверие заслужава — отвръща не без известно основание Пенев.
— Вие знаете много добре, че хората, които представлявам, не се интересуват от брилянти. Особено пък когато са крадени.
— А какви са всъщност тия брилянти, за които постоянно ми говорите? — започва малката си проверка съседът.
— Многокаратови. Невероятна колекция. Подредени с вкус в малка черна кутия.
— Колко парчета?
— Девет.
— Ето че сбъркахте — поклаща глава Пенев. — Десет са.
— Били са десет. Само че единият е поел пътя към пазара за крадени вещи. Така че сега са девет.
Той, разбира се, отлично знае, че са девет, и просто пуска в ход уловките си, за да разбере дали и доколко съм в течение.
Дългата скандинавка е изчезнала по реда си зад завесата, за да бъде заменена от едра мулатка с предизвикателни форми и лека поплинена рокля. Тази явно работи в съгласие с лозунга „Пестете ни времето“.
— Не умувайте — подканям съседа си, — защото ако умувате, сделката може и да не се състои. Вие разполагате с твърде малко време, за да си приберете парцалите и да изчезнете.
— А как впрочем си ги представяте вие тези досиета? — пита Пенев, като най-сетне вдига глава и ме поглежда.
— Външният им вид никак не ме интересува. Нито начинът, по който са написани. Нито шифърът, ако има шифър.
— Шифър няма — успокоява ме Пенев. — Но има друго: тия досиета, гражданино, са нарязани на три отвесни ивици. Десет листа, нарязани на три ивици, това прави трийсет парчета, нали? Е, добре. Само че дори да стигнем до сделка, аз мога да ви предложа всичко десет парчета от цялата серия.