За да наскоча на моята скъпа Флора.
— Предател — казва ми импозантната персона с леден глас.
— Любезностите после — избъбрям. — Имаш ли кола?
И в същия миг забелязвам, че колата, гарирана насреща, едва се подава зад могъщия корпус на дамата.
— Да бягаме — предлагам и забързвам към опела.
— Къде да бягаме? А Брунер? — пита жената, но покорно ме следва, може би от страх да не се изплъзна.
— Предполагам, че Брунер дебне откъм фасадата — подхвърлям, като се настанявам на мястото на шофьора.
— Да, там в кафенето е — обяснява Флора, която не знам по какво чудо успява да се вмести зад кормилото.
— В такъв случай тръгвай към Лозана.
— Но ти какво ме командуваш? — промърморва дамата, като запалва мотора. — Как така ще оставя Брунер?
— Брунер не е дете. Ако отидем да го търсим, всичко пропада. Отвъд са хората на Бентън.
Тя потегля стремително и без повече приказки излиза на крайбрежната, после свива по моста Мон Блан и едва тогава запитва:
— Хората на Бентън?
— Да, твоя мил Бентън, дето му се увърташе.
— Аз не се увъртам около никого, Пиер — възразява с достойнство Флора. — Мъжете тъй се лепят по мене, че не ми е необходимо да се увъртам.
— Само че Бентън не ти се залепи, а се лепна на мене.
— Човек на Кьониг, тъй ли?
— Обратното, ако нямаш нищо против.
— Докато ти изглежда си станал човек на Грабер и на Розмари.
— Аз отдавна съм човек на Розмари, но само в смисъл на хазяин. Не виждаш ли, че я използувам за фасада и я зарязвам при първия двоен вход.
— Следя ви още от Берн.
— Щом нямаш друга работа…
Тя излиза на насрещната крайбрежна и поема вдясно.
— А сега, мила, натисни по-здраво на гъбката с нежното си краче.
— Пиер, ще знаеш, че не обичам да ме командуват — измърморва тя, но изпълнява нареждането.
Колата полетява по булеварда, все още доста свободен в тоя час, после свива вляво и няколко минути по-късно вече сме на шосето за Лозана.
— Какво всъщност ще правим в Лозана?
— Тъкмо това, което съм обещал на тебе и на Брунер.
— Брилянтите са в Лозана?
— Брилянтите не са в Лозана, но пътят към тях минава през Лозана.
— Нали знаеш, че не обичам празни приказки. Говори по-ясно, момчето ми.
— По-ясно от това няма накъде. Имам среща с един човек, който трябва да ми даде известни сведения. Частични сведения, но които, съчетани с другите, ще разкрият цялата картина.
— Какви сведения? Какво ме баламосваш? — извиква дамата, чието обичайно спокойствие почва да се нарушава от смътните ми изрази.
Ужасна жена. И твърде неудобна за момента. Но как бих могъл да знам, че ще наскоча на нея, А наскочиш ли веднъж, спасение няма. И целия този ден ще трябва да я мъкна със себе си. Освен… Освен какво?…
— Подозирам, че в някой час на следващото денонощие най-сетне ще мога да изрека магическата фраза „Отвори се, Сезаме!“ — казвам успокоително. — Тогава ще видиш дали те баламосвам.
— Имай предвид, че каквото и да изричаш, ще го изричаш в мое присъствие — предупреждава ме Флора. — Оттук нататък ще бъдем неразделни.
— Повтори още веднъж тия думи, скъпа! Прозвучаха ми като райска музика.
— Не се лигави, Пиер! Можеш да ми вярваш, че говоря сериозно.
Нямам никакви основания да не й вярвам. Поглеждам унило към познатия вече пейзаж — бреговете на синия Леман, който напоследък нещо се е поразмътил, и зелените паркове, сред които се гушат бели вили, и чистото светло небе, но от това на душата ми не става по-светло.
— Ти гледаш много комерчески на живота, скъпа. Дотам дори, че когато аз казвам „любов“, ти мислиш „пари“.
Дамата обаче съвсем не изглежда засегната от бележката ми. Напротив.
— Най-важното на този свят, момчето ми: да се печелят пари. И най-простото на този свят, момчето ми: да се печелят пари. С една подробност все пак: за всяка работа са нужни инструменти. За тая — също.
— Вероятно ти и мене третираш като инструмент.
— Защо не? Стига да влизаш в работа.
— Ако не ме лъжат очите, природата те е надарила с доста пищен инструмент.
— С два — поправя ме тя. — Само че вторият не е между телесните атрибути. А той единствен е важен: умът, мойто момче. Колкото до другото, което имаш предвид, това са разговори за бардами.