Сетне гласът й отново става сънлив:
— Впрочем това е наистина въпрос на гледна точка. Ти си вероятно от тия там, дето хвърлят бомби и се стрелят по политически причини…
Не отговарям, за да я оставя спокойно да заспи и се съсредоточвам върху предстоящето. Изобщо познатото малко съвещание между себе си и себе си с цел да се изясни перспективата. Не знам колко време трае съвещанието, но имам чувството, че Флора вече е съвсем притихнала, и леко протягам ръка под възглавницата, за да докопча лечебния препарат. Трябва да се е натикал доста навътре, защото не мога да го напипам. И тъкмо когато се старая да го напипам, жената ненадейно надвесва над мене едрата си гръд:
— Спиш ли, момчето ми?
Тия думи и тази едра гръд са последното, което запомням, преди да изпадна в неясния и странен свят на наркозата.
Събуждам се с остър главобол и с отвратителен горчив вкус в устата. Трябва обаче да мине време, додето разбера, че съм се събудил, тъй като в главата ми витаят несвързани образи и аз дори не мога да разбера защо и как съм попаднал в тая съвсем непозната квартира. Сетне се сещам, че това трябва да е хотелската стая в „Терминюс“, и виждам над лицето си полюшващите се едри гърди и чувам загрижения глас на Флора: „Спиш ли, момчето ми“.
Упоила ме е с моя собствен препарат, тази кобра, Зърнала е в огледалото как пъхам пилюлата и додето съм се събличал, я е прехвърлила под възглавницата си.
Още не съм успял да съобразя докрай тия подробности, когато скачам от леглото. Скачам, за да падна наново. Вие ми се свят и ми се гади. Само че сега не е моментът за прилошаване. Опитвам пак да се изправя този път по-бавно и по-предпазливо. Поглеждам ръчния часовник, оставен на масата: пет и седем. Слава богу. Приближавам предпазливо до банята и заставам под душа.
Малко по-късно вече усещам, че възкресението е настъпило. Обличам се светкавично, което не ми попречва все пак да установя по някои дребни подробности, че джобовете ми са пребъркани. Не липсва нищо, но са пребърквани. Вероятно е търсила картичката на мьосю Арон.
Излизам от хотела и се отправям към адреса, врязан в паметта ми. Добре поне, че тия наркотици не изличават спомена, а само го обогатяват с още една неприятна подробност. Диагоналът на уличката, водеща към горната част на града, ми се вижда неприятно стръмен, обаче макар до шест без петнайсет да има още време, аз увеличавам скоростта до краен предел, защото при такава промяна в ситуацията и при такава жена като Флора вече не можеш да бъдеш сигурен в нищо.
— Малко сте подранили. Току-що се прибирам — промърморва с нюанс на укор мьосю Арон, като отваря вратата на апартаментчето.
Известно е, че при деловите срещи подраняването е също такъв израз на неучтивост, както и закъсняването. Само че в момента аз държа не толкова на учтивостта, колкото на ключа.
— Надявам се, че е у вас? — запитвам, като усещам, че замореното сърце проявява някои странни капризи в гърдите ми.
Вместо отговор домакинът изважда от джобчето на жилетката въпросния ключ, който изглежда доста надежден с масивния вид и сложната си форма.
— Надявам се, че е същият? — питам отново, като протягам ръка.
Мьосю Арон отблъсква ръката ми с деликатен жест и забелязва с достойнство:
— Не забравяйте, че аз съм от старата генерация, господине.
Да се надяваме, че обичаите на генерацията са казали думата си. В подобни сделки и въпреки възможни предпазливост човек е принуден да извършва известни действия слепешката.
— Мисля, че от получената сума до магичното число съществува известна дистанция, подлежаща на преодоляване — напомня домакинът, като продължава да държи ключа на почетно разстояние от жадната ми ръка.
Пищната дама би могла да ми скрои възможно най-калния номер, ако просто бе ми прибрала парите. В такъв случай този пресметлив човек за нищо на света не би ми дал ключа. Ала тя не се е сетила, нито е допускала.
Изваждам банкнотите, необходими за преодоляване на дистанцията, и получавам срещу тях секретния инструмент. Сетне пожелавам на мьосю Арон добро здраве и леки старини и излизам. Часът е само шест без осем.
Но макар да е шест без осем, навън вече е спрял опелът на Флора, която е тъкмо в процес на издишване от черната му черупка.
— Не си давай труд да слизаш, скъпа — спирам я. — Пътуването продължава.
— А, ти си тук, момчето ми — забелязва тя приветливо доколкото това е по силите й, като се настанява обратно зад волана. — Не допусках, че ще се събудиш толкова скоро. Беше тъй сладко заспал.
— Най-първо в хотела, да уредим сметката — нареждам, като сядам до нея.
— Не можеш ли да го кажеш с друг тон? Знаеш, че не обичам да ме командуват.