— Дори наказанията не помагат. Не можем се оправи с него. По-добре да го върнем на родителите му.
Вечерта единият даде на Хийоши нещо за вечеря и го заведе долу в къщата на Като Данджо.
Данджо се беше излегнал близо до лампата. Като самурай той беше свикнал от сутрин до вечер да бъде изложен на военните несгоди. През редките дни на отдих стоенето у дома му се струваше прекалено спокойно. Почивката и отпускането го плашеха — можеше да навикне на тях.
— Оецу!
— Да? — дойде гласът й от кухнята.
— Някой чука на вратата.
— Да не са пак катериците?
— Не са, навън има някой.
Жена му избърса ръце, отиде до вратата и веднага се върна с думите:
— Един свещеник от Комьоджи е. Води Хийоши — по младото й лице премина сянка на тревога.
— Аха! — рече засмян Данджо, който бе очаквал това. — Изглежда са пуснали маймунката в отпуск.
Той изслуша монотонния разказ на свещеника за скорошните събития. Тъй като беше дал средствата за влизането на Хийоши в храма, сега се извини на всички засегнати и го взе под свои грижи.
— Щом не го бива за свещеник, няма какво да се прави. Ще го пратим обратно у дома в Накамура. Недейте се чувства повече задължени да го държите при себе си. Съжалявам, че ви е причинил само неприятности.
— Моля ви да обясните на родителите му как стоят нещата — завърши свещеникът.
Щом се изправи да си върви, походката му стана по-лека, сякаш някой бе смъкнал товар от раменете му. Хийоши изглеждаше съвсем не на място. Озърташе се с любопитство и се чудеше в чия ли къща е попаднал. Не беше спирал тук на път за храма, а и никой не му беше казвал, че наблизо живеят негови роднини.
— Е, малкия, ял ли си нещо? — попита усмихнат Данджо.
Хийоши поклати глава.
— Тогава си вземи малко питки.
Докато дъвчеше, момчето огледа закаченото над вратата копие и герба върху сандъка за оръжие, после се втренчи в Данджо.
„Дали наистина нещо му има на това дете?“, запита се самураят. Понякога действително се съмняваше. На свой ред впери очи в него, но Хийоши нито отмести, нито сведе поглед. У него нямаше и следа от малоумност. Усмихваше му се твърде мило.
Данджо се засмя и сам отдръпна очи.
— Доста си пораснал, а? Помниш ли ме, Хийоши?
В паметта на момчето изплува мъгляв спомен за един мъж, който, когато бе на шест години, го беше потупвал по главата.
Както беше редно за самураите. Данджо почти винаги спеше в крепостта Кийосу или на бойното поле. Малко бяха дните, когато можеше да остане у дома с жена си. Беше се прибрал неочаквано вчера и утре отново се връщаше в Кийосу. Оецу се чудеше колко ли месеца ще минат, преди да прекарат още един ден заедно.
„Ама опако дете!“, помисли си тя. Хийоши беше дошъл съвсем не на време. Притеснена вдигна поглед. Какво ще си помислят свекъра и свекървата? Нима може това да е детето на сестра й?
Чуваше пискливия глас на Хийоши от стаята на съпруга си:
— Значи вие сте били с онези многото самураи на брега на реката, и яздехте кон.
— Помниш ме, така ли?
— Разбира се — продължи момчето със свойски тон. — Ако не греша, вие сте мой роднина. Сгоден сте за по-малката сестра на майка ми.
Оецу отиде с прислужницата в голямата стая, за да вземе подноси за храната. От езика и гръмливия селски глас на Хийоши по тялото й мина неприятна тръпка. Отвори плъзгащата се врата и повика съпруга си:
— Вечерята е готова.
Видя го да си мери силата с Хийоши, чието лице беше яркочервено, а задникът му бе щръкнал нагоре като опашката на стършел. Данджо също се държеше досущ като дете.
— Вечерята ли? — попита той разсеяно.
— Супата ще изстине.
— Иди яж без мене. Това дете си го бива. Добре се забавляваме. Ха-ха! Чудак е.
Забравил се съвсем, Данджо изглежда беше изцяло спечелен от непосредствеността на Хийоши. Момчето винаги бързо си намираше приятели, а сега почти беше хванало вуйчо си за носа. От борба преминаха към сенки с ръце, после почнаха да имитират разни животни и така играха на детски игри, докато Данджо не се хвана за корема от смях.
Преди да тръгне на следващия ден, Данджо каза на жена си, която изглеждаше потисната от нещо:
— Ако неговите родители позволят, какво ще кажеш да го задържим тук? Не вярвам да ни е от голяма помощ, но струва ми се, по-добре ще е, от колкото да си вземем истинска маймунка.
Хрумването не се хареса особено на Оецу. Тя изпрати мъжа си чак до дворната врата и отвърна:
— Не. Ще дразни майка ти. Няма да стане.
— Както кажеш.
Оецу знаеше, че щом съпругът й напусне дома, в ума му остават само неговия господар и битките. „Дали ще се върне жив?, питаше се тя. Толкова ли е важно за мъжа да си извоюва име?“ Гледаше отдалечаващата се фигура и си мислеше за многото предстоящи самотни месеци. После довърши къщната работа и тръгна с Хийоши за Накамура.