— Вече си батко. Ще трябва да се държиш, както подобава — рече вместо отговор майка му.
— Как се казва?
— Кочику.
— Странно име — каза момчето развълнувано, докато в същото време изпитваше усещането за власт над малкото дете — сега волята на по-големия брат можеше да бъде налагана на по-малкия.
— Още от утре ще те нося на гръб, Кочику — обеща той.
В непохватните му ръце обаче бебето се разплака.
Вторият му баща се появи тъкмо когато Оецу си тръгваше. Онака беше казала на сестра си, че Чикуами се е уморил от опити да ги отърве от бедността. Сега ходеше да пие саке и когато влезе в къщата, лицето му беше почервеняло. Като зърна Хийоши, той нададе вик:
— Нехранимайко такъв! Изгонили са те от храма и сега се връщаш тук?
Разбойникът Тендзо
Хийоши си беше у дома вече повече от година. Навърши единадесет. Всеки път, щом Чикуами дори само за един миг го изгубеше от поглед, той се разтичваше наоколо да го търси, като викаше с пълен глас:
— Маймуно? Нацепи ли вече дърва за огъня? А защо не си? Защо си оставил ведрото на нивата?
Стигаше Хийоши само да вдигне очи, за да отвърне нещо и грапавата, корава длан на втория му баща бързо прокънтяваше по страната на момчето. В такива случаи майката, вързала за гърба си бебето, докато тъпче ечемик или готви, насила се извръщаше настрана и мълчеше. При все това по лицето й личеше болка, сякаш самата тя беше ударената.
— От само себе си се разбира, че един калпазанин на единадесет години трябва да помага с работата. Ако си помислиш, че можеш да се измъкваш и да си играеш по цял ден, ще ти скъсам задника от бой!
Чикуами не си мереше думите и здраво стягаше Хийоши. Но и той, след като го бяха пратили обратно в къщи от храма, работеше здраво, като че се беше върнал нов човек. Всеки път, щом майка му неблагоразумно се опиташе да се застъпи за него, грубите ръце и глас на бащата се разразяваха жестоко. По-добре е, реши тя, да се преструва, че нехае за сина си. Сега Чикуами рядко отиваше на полето, но често излизаше от къщи. Ходеше в града, връщаше се пиян и се развикваше на жената и децата си.
— Колкото и да работя, бедността никога няма да се махне от тази къща — оплакваше се той. — Много паразити има, а поземленият данък расте ли, расте. Да не бяха децата, щяха да стана волен самурай — ронин! Щях да си пия чудесно саке. Ох, защо са ми вързани ръцете и краката!
След някои от тези пристъпи на яд, той караше жена си да преброи малкото им налични пари и после, дори да беше и посред нощ, пращаше Оцуми или Хийоши да купуват саке.
Щом баща му не беше наоколо, понякога Хийоши даваше воля на чувствата си. Онака го притискаше до гърди и го утешаваше.
— Мамо, искам отново да ида да работя навън — каза й той един ден.
— Моля те, остани си тук. Ако те нямаше наоколо… — краят на думите й се изгуби в поток от сълзи. При всяка тя се извръщаше настрана и избърсваше очи.
Като видя майка си да плаче, Хийоши остана безмълвен. Искаше да избяга, но знаеше, че ще трябва да остане и да понася горчивината и нещастието. Щом изпиташе съжаление към нея, естествените за едно дете желания — да играе, да се храни, да учи, да избяга — избуяваха у него като сноп бурени. И всички те се подхранваха от ядните думи, с които я укоряваше Чикуами и ударите, изсипвани върху собствената му глава.
— Яж лайна! — промърморваше той, а упоритото му сърце пламтеше в малките гърди.
Накрая се видя изправен открито срещу своя страховит пастрок.
— Прати ме отново да работя навън — каза му той. — По-добре да слугувам, отколкото да стоя в тази къща.
Чикуами не възрази.
— Добре — отвърна той. — Върви да ядеш чужд ориз където искаш. Но следващия път, когато те изгонят, не се връщай обратно в този дом.
Не говореше на шега и макар да съзнаваше, че Хийоши е само едно момче на единадесет години, това, че той спори с него като с равен, го ядоса още повече.
Новата работа на Хийоши беше в селската бояджийница за вълна.
— Само бърбори и се излежава. Все търси слънчево място, дето да си чопли пъпа — каза за него един от работниците на тепавицата.
Наскоро след това се чу, че надзирателят заявил:
— Боя се, че не става за работа тук.
И момчето се върна у дома.
Чикуами го изгледа сърдито.
— Е, маймунке, какво ще кажеш? Дали другите ще хранят лентяй като тебе? Още ли не разбираш цената на родителите?
Искаше да отвърне: „Не съм мързелив“, но наместо това каза:
— Ти си този, който вече не работи на полето и по-добре ще е да не играеш само на зарове и да пиеш на конския пазар. Всички съжаляват майка ми.
— Как смееш да говориш така на баща си?!