— Затова и винаги ти се подчинявам, но има нещо, което искам да ти кажа. Забравил ли си, когато бяхме деца, Офуку? С тебе бяхме приятели, нали?
— Това беше отдавна.
— Добре, отдавна беше, но не бива да го забравяш. Когато ти се подиграваха и те наричаха „китайче“, помниш ли кой винаги те защитаваше?
— Помня.
— Не мислиш ли, че си ми задължен с нещо? — попита намръщен Хийоши.
Беше много по-дребен от Офуку, но от него се излъчваше такова достойнство, че не можеше човек да каже кой от двамата е по-големият.
— Другите работници също говорят — продължи той. — Казват, че господарят е добър, но младият господар е надут и безсърдечен. Момче като теб, което никога не е знаело що е бедност или недоимък, трябва да опита да поработи в чужда къща. Ако отново закачиш мен и другите работници, не знам какво ще направя. Но запомни, че имам роднина, който е ронин в Микурия и води повече от хиляда души. Ако дойде тук заради мене, може да изравни къща като тази със земята за една нощ.
Потокът заплашителни измислици от устата на Хийоши, заедно с пламъка в очите му, ужасиха злощастния Офуку.
— Господарю Офуку!
— Господарю Офуку! Къде е господарят Офуку?
Слугите от голямата къща вече търсеха от известно време Офуку, но той, задържан от погледа на Хийоши, нямаше смелост да им се обади.
— Викат те — рече тихо Хийоши.
После добави със заповеден тон:
— Сега си върви, но не забравяй, каквото ти казах.
С тези думи той се обърна и тръгна към задния двор на къщата. По-късно, с лудо разтуптяно сърце, се запита дали ще го накажат. Нищо обаче не стана и случката беше забравена.
Годината наближи към края си. На село, както и в града, момчетата, които навършват петнадесет, обикновено преминаваха през церемония по встъпване в дълголетие. Що се отнася до Хийоши, на него нямаше кой да му даде дори празнично ветрило, какво остава за празненство. Понеже беше Нова година, той седеше с другите слуги на ъгъла на една дървена тераса и с подсмърчане ядеше ечемичени питки със зеленчук — рядък разкош.
„Дали майка ми и Оцуми ядат ечемичени питки тази година?“, запита се мрачно той. Макар че отглеждаха ечемик, можеше да си спомни много Нови години, на които е нямало питки за ядене. Мъжете около него мърмореха.
— Довечера господарят ще има посетители, та пак ще трябва да стоим чинно и да му слушаме историите.
— Ще трябва да се престоря, че ме боли стомахът и да остана да спя.
— Мразя тези неща. Особено по Нова година.
Подобни гостувания имаше два или три пъти в годината — на Нова година и на празника на бога на богатството. Независимо от повода, Сутеджиро канеше голямо множество гости — грънчарите от Сето, семействата на важни клиенти в Нагоя и Кийосу, членове на самурайски родове и дори познати на роднините му. От тази вечер нататък се очакваше страховита навалица народ.
Днес Сутеджиро бе в особено добро настроение. С ниски поклони той лично посрещаше гостите си, като се извиняваше, че ги е пренебрегвал през изтеклата година. В чайната стая, украсена от едно изящно, внимателно подбрано цвете, красивата му съпруга им поднасяше чай. Всички прибори, които използваше, бяха редки и скъпоценни.
В края на миналото столетие самият шогун Ашикага Йошимаса пръв беше упражнявал чайната церемония като естетическо преживяване. Тя се разпространи след простолюдието и не след дълго, без никой да усети промяната, чаят се бе превърнал в най-важна част от ежедневния живот на хората. Между стените на тясната и малка стая за чай с едно-единствено цвете и чаена чаша, превратностите на света и страданието на хората можеха да бъдат забравени. Дори всред всемирния упадък чайната церемония успяваше да те научи на духовна изтънченост.
— Със стопанката на дома ли имам честта да говоря?
Въпросът бе на един едър кокалест войн, влязъл заедно с останалите гости.
— Името ми е Ватанабе Тендзо. Приятел съм на вашия родственик Шичиробеи. Той обеща да ме доведе тази вечер, но за нещастие заболя и аз дойдох сам.
Поклони се любезно. Имаше приятни обноски и макар на вид да приличаше на селски самурай, помоли за чай. Съпругата на Сутеджиро му го поднесе в жълта чаша от Сето.
— Не познавам етикета на чайната церемония — каза гостът. После се огледа наоколо си, докато доволно пиеше на малки глътки от чая си. — Както може да се очаква от такъв известен и благороден мъж, чайната посуда тук положително е с добра направа. Дано не е твърде груб въпросът ми, но дали чайникът, който използвате, не е от акайски порцелан?
— Нима забелязахте?
— Да.
Тендзо силно впечатлен разглеждаше чайника.
— Ако попадне в ръцете на сакайски търговец, ще донесе, смея да твърдя, около хиляда златни монети. Като оставим настрана цената, наистина е много красив.