Както разговаряха, им съобщиха, че вечерята е поднесена. Жената на Сутеджиро вървеше най-отпред и всички заедно влязоха в трапезарията. Ниските масички бяха подредени из стаята във форма на кръг. Като домакин Сутеджиро седна точно по средата и приветства гостите си с добре дошли. Щом съпругата му и прислужничките привършиха с поднасянето на сакето, той премести своето столче до една от масите. Вдигна чаша и заразказва истории за Мин, където беше прекарал много години. Понеже умееше да разправя за приключенията си в Китай, страна, която познаваше добре, но все още относително неизвестна в Япония, гостите, поканени в дома му винаги можеха да разчитат на добре прекарано време.
— Е, това беше истинско празненство. И тази вечер отново чух доста интересни истории — каза един.
— Направо се наситих на тях. А става късно. По-добре да си ходя — обади се друг.
— И аз. Наистина ще трябва да си взема довиждане.
Гостите си заотиваха един по един и приемът приключи.
— Ох, свърши се — обади се един от слугите. — Тези разкази може да са голямо забавление за гостите, ама ние по цяла година слушаме за китайците.
Без да прикриват прозевките си, слугите, между които и Хийоши, трескаво се заеха да разчистват. Лампите в голямата кухня, залата и стаите на Сутеджиро и Офуку най-сетне бяха загасени, а дебелото резе на вратата в пръстената стена — спуснато. Навсякъде домовете на самураите и тези на търговците, стига да са поне малко състоятелни, бяха обкръжени с пръстена стена или оградени с ров, следван от два-три реда укрепления. С падането на нощта обитателите на градовете и селата почваха да усещат безпокойство. Така беше още от времето на междуособните войни през миналия век и вече никой не виждаше нищо необичайно в това.
Още със залез-слънце хората заспиваха. Щом работниците, за които сънят бе единственото удоволствие, се мушнаха в постелята, те изпозадрямаха като добитък. Завит с тънка рогозка и с глава върху дървена възглавница, Хийоши лежеше в един от ъглите на спалнята за мъже от прислугата. И той заедно с другите слуги бе чул разказите на господаря за голямата страна на Мин. За разлика от тях обаче слушаше жадно и с любопитство. Толкова беше склонен към фантазиране, че от вълнение не можеше да заспи, все едно имаше треска.
„Какво ли е това?“, зачуди се той и се изправи в леглото. Напрегна слух. Сигурен бе, че току-що чу шум като от чупене на клон и малко преди това — звук на приглушени СТЪПКИ. Стана, мина през кухнята и крадешком надникна навън. В студената, ясна нощ водата в големия резервоар беше замръзнала и по края на дървените му стени висяха прилични на саби ледени шушулки. Вдигна поглед и видя по голямото дърво отзад да се катери някакъв мъж. Шумът отпреди малко трябва да е бил от изпукване на клон, на който мъжът е стъпил, предположи Хийоши. Наблюдаваше странните движения на фигурата върху дървото. Човекът въртеше около себе си светлинка, не по-голяма от тази на светулка. „Да не е фитил?“, запита се момчето. Червена черта, осеяна с бледи, мъждиви искри, премина по посока на вятъра. Навярно мъжът даваше знак на някого извън стените.
„Слиза“, помисли си Хийоши и като невестулка се мушна в сянката. Човекът се плъзна надолу по дървото и с дълги крачки се насочи към задната част на двора. Момчето го изчака да премине и се запрокрадва подире му.
— А! Та това беше един от тазвечерните гости — прошепна си той удивен. Същият, който се беше представил като Ватанабе Тендзо, комуто съпругата на господаря поднесе чай и който жадно беше изслушал разказите на Сутеджиро от начало до край. Всички други гости си отидоха по домовете, а Тендзо къде се е крил досега? И защо? Беше облечен по-различно от преди. Имаше сламени сандали, краищата на широките му панталони бяха навити нагоре и завързани отзад, а отстрани на колана му висеше голяма сабя. Очите му оглеждаха всичко наоколо с яростен поглед, подобен на този на ястреб. Всеки, който го види, веднага щеше да разбере, че е готов да пролее нечия кръв.
Тендзо се доближи до вратата и точно тогава чакащите отвън мъже заблъскаха по нея.
— Стойте! Ще разхлабя резето. Тихо!
Това трябва да е разбойническо нападение! Значи главатарят е давал знак на своите хора, за да дойдат като ято скакалци да разграбят къщата. „Разбойници!“, помисли си скритият в сянката Хийоши. В същия миг кръвта му започна да ври и той съвсем забрави какво върши. Макар и да не бе помислял за това какво може да последва, вече не го беше грижа за собствената му безопасност, а единствено за дома на господаря. При все това, неговата следваща постъпка можеше да се определи само като глупава.