Вратата още стоеше затворена. Несигурни и уплашени, мъжете продължаваха да се обаждат шепнешком и да чукат по нея.
— Хей, главатарю, там ли си?
— Какво става?
— Какво й има на вратата?
Тендзо повдигна резето наполовина и прошепна през процепа:
— Мълчете, че тук нещо не е наред. И не стойте заедно. Разпръснете се и се скрийте.
Хийоши тръгна да вземе това, което му беше поръчал разбойникът. През входа на мъжката спалня той се промъкна тихо в главната къща. Веднага щом влезе, видя, че в стаята на Сутеджиро гореше лампа.
— Господарю? — извика момчето, като седна почтително на площадката. Не последва отговор, но той усети, че и Сутеджиро, и жена му са будни.
— Госпожо?
— Кой е? — попита съпругата с треперещ глас.
Един от двамата с мъжа й се беше сепнал преди минута и разбудил другия, понеже навън се чуваше слаб шум и звук от гласове. При мисълта, че това може да е разбойническо нападение, бяха стиснали очи от страх. Хийоши отвори плъзгащата се врата и на колене се придвижи напред. И двамата спящи отвориха широко очи.
— Навън има разбойници. Много са — каза момчето.
Съпрузите преглътнаха тежко, но нищо не казаха. Изглеждаше да са изгубили дар слово.
— Ужасно ще е, ако се втурнат вътре. Ще вържат двама ви и ще има най-малко пет-шест убити или ранени. Измислих една хитрина и сега главатарят им чака вашия отговор.
Хийоши им разказа за своя разговор с Тендзо, като завърши с думите:
— Моля ви, господарю, дайте на разбойниците, каквото ви искат. Ще го занеса на Тендзо и той ще си отиде.
Последва кратко мълчание и търговецът попита:
— А какво за бога иска той, Хийоши?
— Каза, че е дошъл за чайника от акайски порцелан.
— Какво?
— Каза, че ако му го дам, ще си отиде. И без това не струва нищо — няма ли да му го дадете? Това аз го измислих — обясни гордо Хийоши. — Ще се престоря, че съм го откраднал заради него.
По лицата на Сутеджиро и жена му обаче се изписа почти осезаемо отчаяние и страх.
— Нали бяхте извадили този чайник днес за чайната церемония? Оня човек трябва да е глупак, че да ми иска да му донеса такава проста вещ! — добави момчето.
Очевидно цялата тази работа му се струваше просто смешна.
Съпругата на Сутеджиро мълчеше като превърната в камък.
— Та това е ужасно — рече с дълбока въздишка мъжът й и също млъкна, дълбоко замислен.
— Защо го приемате така, господарю? С един съд всичко може да се приключи без кръвопролитие.
— Това не е какъв да било съд. Дори в страната на Мин такива като него са рядкост. Донесох го от Китай след множество премеждия. И още повече, спомен ми е от майстор Шондзуи.
— При търговците в Сакай — добави жена му, — ще струва над хиляда златни монети.
Разбойниците обаче бяха по-страшни. Ако им окажеха съпротива, щеше да стане клане, а имаше и къщи, изгорени до основи. В размирни времена като онези такива неща не бяха необичайни.
В такова положение човек нямаше много време да решава какво да прави. За момент Сутеджиро сякаш не можеше да се откъсне от своята отколешна привързаност към чайника. Най-сетне каза:
— Няма какво да се прави.
След тези думи се почувства малко по-добре. Взе от чекмедженцето на един лакиран скрин ключа за стаята за съдове.
— Занеси му го — хвърли той ключа пред Хийоши.
Раздразнен от загубата на ценния чайник. Сутеджиро нямаше никакво желание да похвали момчето, макар да намери плана му твърде добър за дете на неговата възраст.
Хийоши отиде сам до килера. Излезе с дървена кутия в ръката и върна на господаря си ключа с думите:
— Най-добре ще е да угасите светлината и тихо да си легнете. Недейте се тревожи.
Щом занесе кутията на Тендзо, разбойникът, който едва можеше да повярва на това, което става, я отвори и внимателно разгледа съдържанието.
— Хм, това е — рече той.
Бръчките по лицето му се отпуснаха.
— Трябва бързо да се махате оттук с вашите хора. Докато търсех това в стаята за съдове преди малко, запалих свещ. Като и самураите му сега сигурно тъкмо се събуждат и скоро ще започнат да обикалят къщата.
Тендзо бързо се насочи към вратата.
— Ела при мен в Микурия когато поискаш. Ще те взема — с тези думи той се изгуби в тъмното.
Страшната нощ мина.
Дойде пладне на следващия ден. Понеже бе първата седмица на новата година, безкрайно шествие от гости се нижеха по двама-трима към главната къща. И все пак атмосферата в грънчарския дюкян беше необичайно напрегната. Сутеджиро беше раздразнителен и мрачен, а съпругата му, обикновено толкова бодра, не се виждаше никъде.
Офуку тихо влезе в стаята на майка си и седна. Тя още не се беше оправила напълно от снощния кошмар и лежеше в леглото с пребледняло като на болен лице.