„Маймуна! Маймуна!“
— Пчелата е моя!
— Моя е!
— Лъжец!
Седем-осем малки момчета профучаха като вихрушка през полето, като махаха напред-назад с пръчки между жълтите цветове на хряна и снежнобелите репици в търсене на диви пчели, които наричаха корейки, с техните пълни с мед торбички. Синът на Яемон, Хийоши, бе шестгодишен, но сбръчканото му лице приличаше на маринована слива. Беше по-дребен от другите момчета, но станеше ли дума за бели и пакости, никое от селските деца не можеше да се мери с него.
— Глупак! — викна той, съборен на земята от едно по-едро момче, с което се бяха сбутали заради една пчела. Преди да се е изправил на крака, друг стъпи отгоре му. Хийоши го дръпна за глезена и го събори.
— Пчелата е на този, който я е уловил! Хванеш ли я, твоя е! — и той ловко скочи на нозе и я сграбчи във въздуха. — Яу! Тази си е моя!
Стиснал пчелата, Хийоши направи още десет крачки, преди да разтвори шепа. После откъсна главичката и крилата и я пусна в устата си. Стомахчето на пчелата беше торбичка, пълна със сладък мед. За тези деца, никога не вкусвали захар, нещо толкова сладко изглеждаше като истинско чудо. С притворени очи Хийоши остави меда да се стече в гърлото му и примлясна с устни. Останалите деца гледаха и устата им се пълнеха със слюнка.
— Маймуна! — провикна се едно едро момче по прякор Нио — единственото, което Хийоши не можеше да надвие. Другите, като знаеха това, го последваха.
— Павиан!
— Маймуна!
— Маймуна, маймуна, маймуна! — завикаха те в един глас. Дори и най-дребното момче, Офуку, се присъедини. Казваха, че е на осем, но не беше много по-едър от шестгодишния Хийоши. Имаше обаче много по-добър вид — цветът на кожата му беше светъл, а формата на очите и носа — съвсем правилна. Офуку бе дете на богат селянин и единствен носеше копринено кимоно. Същинското му име навярно бе нещо подобно на Фукутаро или Фукумацу, но го бяха съкратили и прибавили отпред буквата „о“, по подражание на често срещания при синовете на богати семейства обичай.
— И ти ли трябваше да го кажеш? — втренчи се ядно Хийоши в Офуку. Не го беше грижа дали другите момчета му викат маймуна, но с Офуку бе по-иначе. — Да не си забравил, че аз съм този, дето винаги те защитава, медузо безгръбначна?
При това напомняне Офуку нямаше какво да отвърне. Той загуби смелост и почна да си гризе ноктите. Макар и дете, това, че бе наречен неблагодарник, го засегна много повече от „безгръбначна медуза“. Другите отместиха поглед — облак жълт прах на долния край на полето отвлече вниманието им от медоносните пчели.
— Вижте, войници! — провикна се едно от момчетата.
— Самураи! — додаде друго. — Връщат се от сражение.
Децата замахаха и запляскаха с ръце.
Господарят на Овари, Ода Нобухиде, беше яростен враг на своя съсед Имагава Йошимото и това обстоятелство водеше до непрестанни сблъсъци по общата им граница. Първата година отрядите на Имагава бяха прекосили чертата, опожарили села и унищожили реколтата. Тези на Ода излязоха от крепостите Нагоя и Кийосу, разбиха противниците и ги изклаха до един. През следващата зима хората нямаха нито храна, нито подслон, но не роптаеха против господаря си. Щом имаше глад, гладуваха; щом имаше студ, студуваха. Всъщност, противно на очакванията на Йошимото, тези несгоди само засилиха тяхната неприязън към него.
Децата виждаха и слушаха такива неща, откакто се бяха родили. Видеха ли войниците на господаря, все едно, че виждаха себе си. Това беше в кръвта им и нищо не ги въодушевяваше повече от гледката на въоръжени мъже.
— Да идем да видим!
Момчетата се спуснаха тичешком към войниците. Останаха само Офуку и Хийоши, загледани ядно един в друг. Плашливият Офуку искаше да побегне с другите, но погледът на Хийоши сякаш го задържа на място.
— Извинявай.
Офуку колебливо се приближи до Хийоши и сложи ръка на рамото му.
— Съжалявам, чу ли?
Хийоши ядовито се дръпна, но като видя, че Офуку е на път да се разплаче, омекна.
— Понеже се лепна за другите и почна да говориш така за мене — укори го той. — Те като ти се присмиват, винаги те наричат с лоши имена от рода на „китайче“. А аз някога подигравал ли съм ти се?
— Не.
— Винаги съм казвал — дори и едно китайче, ако е от нашата банда, е един от нас. Нали така?
— Да — Офуку избърса очи.
Калта се смеси със сълзите и направи петънца около очите му.
— Глупчо! Понеже плачеш, затова ти викат „китайче“. Хайде, ела да видим войниците. Ако не побързаме, ще са си отишли — Хийоши хвана Офуку за ръка и побягна след другите.
През праха се съзираха очертанията на коне и бойни знамена. Бяха около двадесет конни самураи и двеста пешаци. На края се влачеше пъстра дружина от оръженосци, понесли пики, копия и лъкове. Отрядът пресече долината Инаба по пътя за Ацута и се закатери по високия бряг на река Шонай. Децата изпревариха конете и заподскачаха нагоре по склона. Хийоши, Офуку, Нио и останалите сополиви момчета с блеснали очи закъсаха рози, теменужки и други диви цветя и почнаха да ти хвърлят във въздуха, като викаха с пълен глас „Хачиман, Хачиман!“ (името на бога на войната) и „Победа за смелите ни и славни воини!“. Където и да срещнеха войници, в селото или по пътя, децата незабавно подемаха този вик.