„Тези неща… по-добре да ги изгоря“, помисли си тя.
На стената на килера беше подпряно копие с черна дъбова дръжка, а над него висяха пешашки шлем и нещо, прилично на част от стари доспехи. По времето, когато мъжът й отиде в бой, това снаряжение бе най-доброто, което имаше. Сега бе покрито със сажди и също като него — безполезно. Всеки път щом го погледнеше, не усещаше нищо, освен отвращение. При мисълта за война я полазваха тръпки.
„Каквото и да казва мъжът ми, Хийоши няма да стане самурай“, помисли си тя.
По времето, когато се омъжи за Киношита Яемон, смяташе за най-добре да има самурай за съпруг. Нейният род, Гокисо, макар и малък, беше самурайски и ако и Яемон да бе само пешак, той служеше на Ода Нобухиде. Щом станаха мъж и жена и се заклеха за в бъдеще да „спечелят сто крини ориз“, бойното снаряжение стана символ на надеждите им и нещо по-важно от предметите за домакинството, които тя бе желала. Нямаше спор, че с него бяха свързани щастливи спомени от семейния й живот, ала контрастът между тези младежки мечти и настоящето бе повече от очевиден. Това беше като проклятие, което гризеше сърцето й. Осакатиха мъжа й, преди да се отличи в сражение. Понеже бе прост пехотинец, той беше принуден да напусне службата при господаря си. През първите шест месеца му бе трудно да изкарва прехраната си и най-сетне бе станал земеделец. Сега не беше способен да върши дори това.
Жена му пое нещата в свои ръце. Като вземаше със себе си двете деца, съпругата на Яемон береше черничеви листа, ореше ниви, вършееше овес и така през всичките тези години бе успяла да устои на бедността. А в бъдеще? Пред въпроса дали слабите й ръце ще издържат, нейното сърце се изпълваше със студ и мрак, досущ като празния килер. Най-сетне сложи храната за вечеря — овес и няколко глави сушена ряпа — в една бамбукова кошница и излезе от помещението. Още нямаше тридесет, но раждането на Хийоши не беше леко и оттогава кожата й имаше бледия цвят на незряла праскова.
— Мамо — гласът бе на Хийоши.
Той излезе иззад ъгъла на къщата, като се оглеждаше за нея. В живота си имаше една светла надежда — да отгледа Хийоши и да направи от него такъв син и наследник, който ще може да отрасне бързо и всеки ден да дарява съпруга й поне с малко саке. При тази мисъл й ставаше по-добре.
— Тук съм, Хийоши.
Момчето се завтече натам, откъдето идеше гласът на майка му и я хвана за ръката, с която държеше кошницата.
— Днес на брега срещнах един човек, който те познава.
— Кого?
— Един самурай. Като еди-кой си. Каза, че те познавал и ти прати поздрави. Потупа ме по главата и ме пита разни неща.
— Трябва да е бил Като Данджо.
— Беше с цяла дружина войници. Тъкмо се връщаха от битка. И яздеше добър кон! Кой е това?
— Ами, Данджо живее близо до храма Комьоджи.
— И?
— Сгоден е за по-малката ми сестра.
— Сгоден?
— Ама си любопитен!
— Ами не разбирам.
— Ще се женят.
— Какво? Искаш да кажеш, че ще бъде мъж на по-малката сестра на майка ми? — Хийоши се засмя с доволен вид.
Ако и да беше нейно собствено дете, щом видя зъбатата му, малко нагла усмивка, майка му наум го нарече недорасъл малък негодник.
— Мамо, в килера има една ей толкова голяма сабя, нали?
— Има. На тебе за какво ти е?
— Няма ли да ми я дадеш? Съвсем е изтъпяла, пък и татко вече не я носи.
— Пак ли на война ще си играете?
— Може, нали?
— В никакъв случай!
— А защо?
— Какво ще стане, ако един земеделски син навикне да носи сабя?
— Ами аз един ден ще стана самурай — и той тупна с крак като разглезено дете, решил, че с това въпросът е разрешен.
Майка му се втренчи в него и очите й се наляха със сълзи.
— Глупчо! — скара му се тя.
После непохватно изтри очи и го поведе за ръка надолу.
— Я по-добре се опитай да помогнеш на сестра си малко и извади вода от кладенеца — и като го влачеше насила, тя стигна до къщата.
— Не, не!
Хийоши се противеше, викаше и заравяше пети в праха.
— Не! Мразя те! Ти си глупава! Не!
Майка му продължаваше да го дърпа решително. Тъкмо в този момент през запречения с бамбук прозорец до тях достигна, заедно с дим от огнището, шумът на кашлица. Щом дочу гласа на баща си, Хийоши се попрегърби и млъкна. Яемон бе само на четиридесет, но, обречен да прекара дните си като инвалид, беше добил дрезгавия, кашлящ глас на човек, минал петдесетте.