— Ще кажа на баща ти, че не ме слушаш — закани се майка му и го пусна. Той скри лицето си в ръце, заплака без глас и почна да трие очи.
Майката погледна този така своенравен малчуган и се запита какво ли ще излезе от него.
— Онака! Защо пак викаш на Хийоши? Не ти прилича. Може ли да се караш така със собственото си дете и да крещиш? — попита през прозореца Яемон с пискливия глас на болен.
— Тогава ти трябва да му се скараш — рече с укор Онака.
Яемон се засмя.
— Защо? Понеже иска да си играе със старата сабя?
— Да.
— Че той само си играе.
— А не трябва да го прави.
— Момче е и при това ми е син. Толкова лошо ли е това? Дай му сабята!
Онака погледна учудено към прозореца и разочаровано прехапа устни.
„Спечелих!“ Хийоши тържествуващ се радваше на победата си, но това продължи само миг. Щом видя потеклите по бледите бузи на майка му сълзи, неговата радост изстина.
— Ох, престани да плачеш! Вече не искам сабята. Ще ида да помогна на кака.
Той се затърча към кухнята, където сестра му, наведена над глинената пещ, духаше в нея през бамбуково стъбло и се опитваше да съживи загасналия огън.
Хийоши нахълта с думите:
— Хей, да донеса ли вода?
— Не, благодаря — отвърна Оцуми и го изгледа с плаха изненада. Зачудена какво ли е намислил, тя поклати глава.
Хийоши вдигна похлупака на голямата стомна за вода и надзърна вътре.
— Вече е пълна. Да намачкам ли варения фасул?
— Не! Недей ми се пречка!
— Пречкам ли? Искам само да ти помогна. Дай да направя нещо за теб. Да донеса ли туршия?
— Не отиде ли майка да вземе преди малко?
— А тогава аз какво да направя?
— Стига само да бъдеш послушен и мама ще остане доволна от това.
— Ами сега не съм ли послушен? Има ли огън в пещта? Дай да ти го запаля. Дръпни се.
— Сама ще се справя!
— Само се дръпни малко…
— Виж какво направи! Изгаси го!
— Лъжеш! Ти го изгаси!
— Не съм!
— Кресла!
Хийоши, ядосан на дървото, което не искаше да се запали, плесна сестра си по бузата. Оцуми заплака силно и се оплака на баща си. И тъй като стаята беше близо, много скоро бащиният глас прокънтя в ушите на Хийоши.
— Недей удря сестра си! Един мъж не бива никога да удря жена. Хийоши, я ела веднага тук!
Зад паравана Хийоши тежко преглъщаше и се взираше укор в Оцуми. Майката влезе и застана на прага, озадачена, че това се повтаря за кой ли път.
Яемон всяваше страх повече от всички други бащи. Хийоши веднага му се подчини. Той седна изпънат и вдигна очи към баща си.
Киношита Яемон седеше пред огнището. Зад гърба му стоеше патерицата, на която се подпираше, за да ходи. Без нея не можеше да стигне никъде, дори до клозета. До лакътя му бе дървената кутия за предене на коноп, която при добро желание използуваше. Макар и сакат, можеше да припечели малко пари в повече за семейството.
— Хийоши.
— Да, господине?
— Недей да ядосваш майка си.
— Добре.
— И не се карай със сестра си. Помисли си как изглеждаш отстрани. Как трябва да се държи един мъж и как да се отнася към жените, които имат нужда да бъдат защитавани?
— Ами, аз… аз не исках…
— Млък! И аз имам уши. Знам къде си и какви ги вършиш, макар никога да не излизам от тази стая.
Хийоши потрепери. Той вярваше на думите на баща си.
Въпреки всичко, Яемон не можеше да потисне своята привързаност към единствения си син. Никога не би могъл да си върне ръката и крака, но вярваше, че чрез това дете кръвта му ще продължи да тече още сто години. Отново погледна Хийоши и настроението му се промени. Бащата би трябвало най-добре да може да съди за сина си, но дори и в мигове на най-голям оптимизъм Яемон не виждаше как този сополив малък немирник с чудат вид би се издигнал по-горе от родителите си и измил срама от тяхното име. И все пак, Хийоши беше неговият единствен син и Яемон му възлагаше почти неосъществими надежди.
— Сабята е в килера. Искаш ли я, Хийоши?
— Ами… — и Хийоши поклати глава.
— Не я ли искаш?
— Искам я, но…
— Защо тогава не го кажеш?
— Мама каза — в никакъв случай.
— Понеже жените ненавиждат саби. Почакай.
Той взе патерицата и с куцане влезе в другата стая. За разлика от тези на бедните селяни, къщата им имаше няколко на брой помещения. Някога в нея бяха живели роднини на майката на Хийоши. Яемон имаше малко роднини, но семейството на жена му се знаеше в околността.
Хийоши не чу очакваното мъмрене, но все пак усещаше неудобство. Яемон се върна с къса, увита в платно сабя. Не беше онази, която събираше ръжда в килера.