— Така е. Лично мога да гарантирам за последните десет минути — обади се Майкъл.
Клеър се разсмя.
— Добре. Вярвам ви — каза тя. — И на двамата. Извинявайте, ако съм прозвучала иначе. Просто е толкова странно…
— Да — бавно каза Декстър. — Странно е. Ти не си единствената, която твърди, че днес ме е видяла в джунглата — той й описа случката с Арц.
— Учителят? — Майкъл завъртя очи и се изсмя. — Струва ми се малко нервак.
— Въпреки това беше убеден, че ме е видял в джунглата — каза Декстър. — Може би наистина имам двойник.
— Сигурно. И сигурно той прекарва цялото си време в джунглата — каза Майкъл.
Декстър си спомни колко дезориентиран беше в началото и се запита дали в гората все още няма оцелели, които не са могли да намерят пътя до плажа. Хора като двойника му… или като Дейзи.
— Може да отида в гората да видя този човек — каза той. — Ако ми е двойник, трябва да го видя, нали?
— Сега ли ще ходиш? Внимавай! — притесни се Клеър. Скоро ще се стъмни. Човек никога не знае…
Тя не довърши. Декстър се сети, че говори за мистериозния шум, който другите бяха чули предишната нощ, докато той все още беше в безсъзнание. На лицата им се изписваше странно изражение, когато говореха за него, и Декстър не можеше да не се запита какво ги беше изплашило толкова много.
Той отхвърли тези мисли, сбогува се с Майкъл и Клеър и тръгна към джунглата. Навлезе в нея на същото място, на което беше видял Клеър да излиза, и тръгна по една неясна пътека, наслаждавайки се на сянката, тишината и относителното отсъствие на мухи. Тук светът беше напълно различен от горещата, пясъчна, жужаща, осеяна с отломки атмосфера на плажа.
Всъщност беше почти различен. Декстър отмина един храсталак и сред разкривените дебели клони на дървото пред себе си видя заклещен един злощастен куфар. Ключалката му беше счупена и той зееше полуотворен, а по дървото и земята се бяха разсипали чорапи, фланелки и дамско бельо.
Декстър се загледа в него за момент и с тревога си помисли дали това не е куфарът на Клеър или Джоана или на някоя от другите жени на плажа. Или пък е бил приготвен от някоя друга жена, някоя, която не беше оцеляла от катастрофата?
Той потръпна леко и се извърна. С всяка изминала минута притъмняваше все повече, особено тук, в царството под дебелия покров на джунглата, и Декстър беше наясно, че скоро ще му се наложи да се върне. Но преди това искаше още няколко минути да огледа за следи от тайнствения си двойник, без да забравя да потърси Дейзи. Все още не можеше да се отърси от гузното чувство, че не е направил достатъчно, за да я намери. Да, беше разпитал на плажа. Но каква полза от това? Вече беше доста сигурен, че там няма да я намери. Ако беше на плажа, Дейзи щеше да е до него, когато беше дошъл на себе си, щеше да поднася бутилка вода към устните му и да повдига духа му с лъчезарната си усмивка.
Мисълта за красивото й усмихнато лице му върна познатото чувство на щастие, надежда и трепет, което винаги беше изпитвал в нейно присъствие. Но също така събуди и чувство на тревога, като че в лицето от спомените му имаше нещо, някакъв дефект, някакъв недостатък, който не виждаше ясно. Декстър сбърчи вежди и се за мисли над проблема, докато вървеше през гората. Какво му ставаше? Да не би да страдаше от някакъв страничен ефект от дехидратацията? Да ни би да си беше ударил главата при катастрофата и да беше получил сътресение, което Джак не беше установил?
Голямо насекомо прелетя през пътеката точно пред носа му и го накара рязко да спре на място. Декстър проследи лъкатушния му полет между дърветата и с ужас установи, че не е сам. На няколко метра напред, пред едно дърво, с гръб към него стоеше млад мъж, който се наведе за нещо на земята. Мъжът беше облечен с дънки, кецове и фланелка в почти същите цветове като тези на Декстър.
„Аха! — помисли си той със смесица от триумф, веселие и облекчение. — Това обяснява всичко. Същото телосложение, същите дрехи… Нищо чудно, че всички ни бъркат.“
— Ей! — провикна се той любопитен да види лицето на другия. — Извинете! Ей, вие!
Младият мъж се извърна… и Декстър изведнъж изпита краткото, шеметно усещане, че пада в дълбока тъмна яма, когато видя собственото си лице да го гледа в отговор.
Той извика уплашено. Двойникът му не реагира. Той просто го изгледа с любопитство в продължение на един дълъг, напрегнат миг.
Неспособен да мисли и дори да диша, Декстър също го гледаше. Чертите на лицето на другия мъж бяха абсолютно същите като неговите, макар че ако човек се вгледаше, щеше да установи, че дрехите му бяха малко по-захабени и беше малко по-слаб от Декстър. Сенките на дърветата падаха върху лицето му и изражението му беше неразгадаемо.