След това „другият“ Декстър се обърна, без да отрони дума. Една крачка, втора, той изчезна в шарената сянка. Миг по-късно Декстър вече не беше сигурен, че изобщо е бил там.
След няколко секунди той все още гледаше празното място пред дървото, когато чу някой да тича зад него. Обърна се точно навреме, за да види Майкъл и сина му, Уолт, да изскачат измежду дърветата.
— Декстър! — извика Майкъл. — Добре ли си, човече? Чух те да викаш!
За миг Декстър не можеше да отговори. Устата и гърлото му бяха сухи и бездиханни като пясъка на плажа. Той най-сетне преглътна с мъка и застави гърлото си да функционира.
— Видя ли го? — дрезгаво попита той.
— Какво да съм видял? — Майкъл стрелна очи насам-натам. Изразът на лицето му беше нервен. — Нещо нападна ли те? Да не беше… да не беше?
— Да не беше Винсънт? — възбудено добави Уолт. Той скочи напред, цялото му тяло трепереше. — Кучето ми? Видя ли го? Той е жълт лабрадор.
— Не — Декстър поклати глава. Все още имаше световъртеж. — Съжалявам. Не беше куче. Никой не ме нападна. Този човек…
Той се обърна и погледна мястото, на което беше стоял „другият“ Декстър. Майкъл го погледна въпросително.
— Какъв човек? — попита той. — Тук няма никой, освен нас.
— Беше човек — обясни Декстър и се обърна към него. — Помниш ли, че Клеър каза, че видяла в джунглата някого, който приличал на мен? И аз го видях. Той не просто прилича на мен — той е точно мое копие! До последната подробност. Все едно гледаш в огледало. Откачена работа!
— Наистина! Супер! — Уолт беше очарован.
— Да — Майкъл погледна от сина си към Декстър и обратно, а на лицето му се изписа тревога. — Супер, откачено, все едно. Сигурен ли си, че си добре? Още е горещо и като се разхождаш насам-натам, лесно можеш пак да се обезводниш…
— Не, не халюцинирам, ако това имаш предвид — твърдо отвърна Декстър. — Наистина видях този човек. Сериозно! Стоеше ей там и беше истински като джунглата — той удари едно от дърветата, за да подчертае думите си.
— Добре, добре, вярвам ти — каза Майкъл, макар лицето му да говореше, че все още е резервиран. — Но вече почти се стъмни и трябва да се връщаме. Ще търсиш двойника си утре.
— Имаш право — Декстър хвърли още един поглед и се обърна към плажа. — Да вървим.
— Знам по-добър път — обади се Уолт. — По-кратък е. Днес го открих.
Майкъл хвърли на сина си леко неодобрителен поглед, но кимна.
— Добре. Води ни!
Уолт тръгна с охота напред и си запроправя път през храсталака.
— Насам — провикна се той към тях. — Следвайте ме. Или, не, чакайте. Май беше натам.
Гласът му се изгуби, когато потъна в един бамбуков гъстак.
— Уолт! — извика Майкъл. — Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме?
Декстър забърза да го настигне.
— Може би трябва да… О! — кракът му ритна нещо твърдо и Декстър усети как политна напред. Успя да възстанови равновесието си с помощта на едно дърво, чиято груба кора ожули дланта му.
— Добре ли си, човече! — попита Майкъл, спря и се обърна.
— Да, добре съм. Спънах се в някакъв корен.
Декстър погледна към корена, който го беше препънал. Вместо корен на дърво или паднал клон на пътеката лежеше човешки крак, обут в дънки и бяла спортна обувка. Бедрото се губеше в храста, който скриваше останалата част от тялото. Декстър усети как земята под краката му се наклони леко. За миг беше напълно убеден, че това е двойникът му, спотаил се, за да го препъне.
След това възстанови самообладанието си.
— Ей, Майкъл — извика той. — Ела да видиш.
Майкъл хвърли тревожен поглед в посоката, в която Уолт беше изчезнал, но се върна при Декстър.
— Какво…! Ей! — извика той, когато видя крака. — Дявол да го вземе, какво е това!
— Ти как мислиш? — потръпна Декстър. — Май този никой не го е открил.
Майкъл не беше много уверен.
— Май трябва да го изтеглим — каза той. — Може би да го занесем на плажа или…
Тропането на тичащи крака го прекъсна и миг по-късно Уолт изскочи иззад завоя на пътеката.
— Ей! Къде… Охо! — очите на момчето се разшириха, когато погледът му падна върху крака. — Мъртъв ли е?