— Да — Майкъл прочисти гърло. — Сигурен съм, че е мъртъв.
— Хайде — сериозно каза Декстър, припомняйки си колко дълго самият той беше в безсъзнание. — Да го измъкнем и да се уверим.
Майкъл накара Уолт да се дръпне, докато двамата с Декстър махнаха клоните, които закриваха другия крак. След това всеки един хвана по един крак и дръпнаха.
Тялото беше изненадващо тежко. Рояк мухи изскочи от храста заедно с трупа. Останал без дъх в тежкия тропически въздух, Декстър дръпна още веднъж и лицето също се подаде от храстите. Сърцето на Декстър спря.
— Джейсън? — промълви той.
Тялото беше на млад мъж и той без съмнение беше мъртъв. Безжизнените му очи гледаха върховете на дърветата, а от устата му се носеше зловонна миризма. Лицето му беше опръскано с кръв и едната му ръка липсваше.
— Уха! — прошепна Уолт в екстаз и се приближи, за да види по-добре.
— Ъъъ! — измрънка Майкъл, изправи се и избърса ръце в панталоните си. — Бедният!
Стомахът на Декстър неприятно се обърна, докато се взираше по-внимателно в разкривеното, подуто, за щастие, чуждо лице на младия мъж.
6
Стомахът на Декстър беше свит на топка, когато автобусът, със силен писък на спирачки, закова до тротоара. Той спря пред обвита с бръшлян тухлена сграда, на улица с шпалир от дървета.
— Ето, миличък — каза жената, която караше автобуса, вдигна очи и срещна неговите в голямото огледало за обратно виждане. — Това е твоята спирка. Успех, колежанче.
Колежанче. Декстър леко трепна при думата. Изпита внезапно желание да обясни на жената, която беше ужасно слаба, на възраст, и имаше лице, което издаваше живот, преминал в тежка работа, лош късмет и твърде много цигари, че ги свързваха много повече неща, отколкото предполагаше.
Не че тя можеше да го разбере от вида му — вече не. Той се изправи, погледна надолу и нервно приглади гънките на чисто новите си панталони цвят каки. Струваха петдесет и девет долара — никога, до това лято, не беше давал толкова много пари за една-единствена дреха в живота си. Но това не беше и половината от цялата история. Куфарите в багажника на автобуса съдържаха още нови панталони, както и маркови ризи, няколко чифта кожени обувки и кецове от известни марки, ново бельо и чорапи от скъп магазин, в който дори не беше влизал до това лято, вълнено палто, толкова скъпо и луксозно, че се страхуваше дори да си помисли да го облече.
„Добре че леля Пола поне схвана за дрехите — помисли си Декстър, изправи се и се пресегна за куфарите. — За разлика от таксата за обучение…“
Той направи гримаса, като си спомни часовете разисквания:
— Защо не можеш да научиш същото и в държавно училище? — беше питала леля Пола безброй пъти. — Не мога да разбера защо непременно си решил да учиш в някакъв елитен снобарски колеж. Те не са като нас, момче. Няма да се впишеш сред тях.
— Леля ти е толкова щедра, Декси — плахо добавяше майка му. Кротките й очи го умоляваха да се откаже. — Защо не се задоволиш с нещо по-скромно?
На няколко пъти и той се запита същото. Защо не се остави на течението, защо не ги остави да го изпратят в държавен университет и да продължи оттам? Това пак щеше да е хиляди пъти по-хубаво и от най-смелите му мечти.
Но не беше хубаво и дълбоко в себе си Декстър го знаеше. Първо, Зак Карсън и няколко от приятелите му щяха да отидат в държавния университет. Как щеше да избяга от миналото си, като те щяха да му го напомнят при всяка възможност? Това чисто и просто щеше да е продължение на ужаса от гимназията.
Освен това, защо да не получи най-доброто образование сега, когато му се отваряше възможност? Леля Пола имаше повече от достатъчно пари, за да го плати и ако не ги похарчеше за таксите и разходите му по обучението, щеше да ги прахоса за поредния широкоекранен телевизор, кожено канапе или крещящи, лъскави дрехи от местния търговски център. Какво щеше да загуби? Ако й омръзнеше и оттеглеше предложението си, щеше да се върне там, където си беше.
Но дълбоко в себе си Декстър знаеше, че последното беше лъжа. Сега, след като беше зърнал изход, след като беше мярнал надежда за бъдещето си, не можеше да се върне назад. Щастието и един съвсем нов живот бяха почти в ръцете му, бяха толкова близо, че ги усещаше. Това беше неговият шанс да започне живота си отначало.
И може би това беше най-сериозната причина да настоява за университета, който бе избрал. Ако ще започва отначало, то да е както трябва. Рискът се бе оправдал и сега той беше тук. Беше спечелил. Приет бе в най-добрия университет в щата, а леля Пола неохотно се беше съгласила да покрие разходите му.