— Нали не си забравил, че един ден трябва да ми ги върнеш? — мърмореше леля Пола, докато пишеше чека с първата му такса за обучение. — Не забравяй! Да учиш много, за да влезеш в добро медицинско училище.
Медицинско училище. Това беше друга битка, но тя беше за друг момент. Засега Декстър беше щастлив, че е стигнал и дотук. Дори успя да убеди двете жени, че няма нужда да го карат до колежа, като им напомни, че пътят е почти три часа. Изтръпваше при мисълта да е в една кола с тях толкова дълго. Както и от картината да слезе пред обвитите с бръшлян порти на университета от безвкусно боядисания по поръчка жълт кадилак на майка си или от огромния златист джип на леля си Пола. Автомобилите, разбира се, бяха най-малкият проблем. Далеч по-лоша беше мисълта да влезе в новия си живот, придружен от тях — майка му с тъжното си изражение на изгонено кученце и накъдрена изгорена коса; леля му, търкаляща се енергично наоколо с просташките си нови дрехи като някой огромен, безформен булдозер, който прави идиотски, осъдителни коментари на висок глас, за всичко, което вижда…
Потръпвайки от мисълта какво би могло да бъде, Декстър благодари на съдбата, че се съгласиха да го закарат до автогарата и да го оставят там. След това той загърби миналото и се съсредоточи върху бъдещето. Сега беше тук, сам, точно както беше искал.
Беше топъл августовски следобед и Декстър с мъка удържаше всичките си куфари, докато вървеше по тротоара. Той следваше стрелките на временно поставените знаци и стигна до парка пред университета, който беше само на една пряка от автобусната спирка. Декстър спря, пусна куфарите и раздвижи мускулите на ръцете си, като се огледа.
Беше точно както си го беше представял. Зеленината се простираше пред него в продължение на няколко преки, тучната трева беше изпъстрена тук-там със саксии, скулптури и дървета. Подредени в редица по края на парка се издигаха тухлените и каменни сгради със старинния си чар, а прозорците им, също като очи от стъкла наблюдаваха суетнята долу подобно на благосклонни очилати стари професори.
Накъдето и да погледнеше Декстър, виждаше тълпи студенти, които разговаряха, смееха се, играеха, слушаха музика или бързаха нанякъде. Всички изглеждаха невероятно щастливи, умни, заможни и страшно уверени. За миг в съзнанието му се прокрадна съмнение, то се просмука и помрачи оптимистичното му настроение. Защо беше решил, че те ще бъдат по-различни от Зак или Дарил или някой от останалите идиоти? За миг му се прииска да не беше идвал, прииска му се земята просто да се разтвори и да го погълне, преди да са го видели.
Декстър изпъна гръб и си напомни, че искаше да го забележат. Все пак не знаеха нищо за него. Те знаеха — и нямаше да научат друго, — че той беше един от тях.
Демонстрирайки увереност, която изобщо не изпитваше, Декстър сложи любезна усмивка на лицето си и се приближи към едно момче на неговата възраст, което се беше облегнало на стълба на една улична лампа и четеше някакъв официален документ.
— Извинете — каза Декстър.
Другият вдигна очи. Беше от подготвителните, облечен в къси панталони в цвят каки и марково поло с къси ръкави, което струваше повече от месечния наем на къщата на майката на Декстър. За миг Декстър се сви под погледа му. Той чакаше заможният непознат да му се изсмее и да го обиди, може би дори да извика приятелите си и да сподели забавлението с тях.
Вместо това непознатият отвърна на усмивката му.
— Ей — каза той — как си?
Декстър беше толкова смаян, че му трябваха няколко секунди да отговори.
— А… извинете — запъна се той, — а… търсех… а… регистратурата. Трябва да се запиша… мисля…
Той остави гласа му да заглъхне. Чувстваше се глупаво. Дотук с новия спокоен уверен Декстър. До момента Супер Декстър страшно много приличаше на Стария Загубен Декстър.
— Няма проблеми — отвърна другият, като че не забелязал смущението му. Той посочи към едно от внушителните здания край моравата. — Регистратурата е в онази тухлена сграда от другата страна на поляната. Аз току-що се записах. И ти ли си първокурсник?
— Да — Декстър си пое въздух, без дори да си дава сметка, че е сдържал дъха си, и се усмихна на другото момче. — Да, и аз съм първокурсник. Благодаря.
— За нищо. Ще се видим пак.
Декстър забърза в посоката, която другото момче му беше показало, без да усеща тежестта на куфарите си. „Може и да стане! — каза си той и за първи път си позволи да повярва в това. — Може и наистина да стане!“