Дори след като разбра за парите, дори и след като го приеха в университета, дори и след като гледа как леля му Пола написа чека… дори след всичко това Декстър не посмя да се надява, че животът му ще се промени. Но сега…
Докато вървеше бавно към тухлената сграда и избягваше състудентите си, той се впусна в сладки блянове. Усети, че си мечтае за приятели като момчето, което току-що срещна, че си мечтае да се разхожда с тях из зеления парк или да зубрят заедно в нечия стая за важен изпит. Мислеше за свадливи стари професори, които раздават конспекти, пълни с интересни материали, или за това как, забравил за времето, седи сам в някой тих ъгъл на библиотеката сред стари, покрити с прах, подвързани с кожа дебели томове и се опива от красотата на някой класически роман; за огромни аудитории, претъпкани със студенти, които попиват всяка дума на професора, или за задълбочени семинари, на които ще е принуден да защитава всяка своя дума по политика или философия… „Ами медицинското училище, момче?“
Грубият, настоятелен глас на леля му Пола охлади мечтите му като кофа студена вода. Декстър потръпна и положи всички усилия да я прогони. Майка му и леля му бяха убедени, че след като ще посещава такъв фантастичен, скъп колеж, ще им се отплати, като стане лекар и по-специално някой високоплатен хирург. Те като че бяха забравили, че Декстър винаги беше имал проблеми с науките в училище и много повече предпочиташе часовете по история и английски. Но засега той не се притесняваше за това, докато не станеше абсолютно наложително.
Тези тревожни мисли бяха прекъснати от блясъка на руса коса и весел мелодичен смях. Той погледна в тяхната посока и видя най-хубавото момиче в живота си.
Тя беше руса и дребна и през смях разговаряше на тротоара с приятелка, макар че Декстър почти не забеля за другото момиче. Цялото му същество бе погълнато от русокоската. Тя сякаш изпълваше цялото пространство с присъствието си — копринената й пшениченоруса коса, метличиносините й очи, стройните й загорели ръце и крака…
Декстър преглътна с мъка и осъзна, че пожизненото му влюбване в Кристин е било просто детска игра, подготовка за това чувство. Любовта го завладя, накара го да се чувства дребен и маловажен и в същото време по-жив от всякога. Не искаше този миг да си отива, не искаше да престане да я гледа, да я обожава, да благодари на съдбата, че най-сетне я е открил… И точно тогава двете момичета забелязаха, че ги гледа, и го погледнаха с любопитство. Той се изчерви и се опита да се обърне, но не можеше да откъсне очи от русото момиче.
Декстър събра новопридобитата си смелост и приближи.
— З-з-здравей — запъна той.
— Здрасти — гладко отвърна тя. Гласът й беше също толкова мелодичен, както и смехът. — Как си?
Когато усмивката й беше за него — за него! — беше направо невероятно красива. Езикът на Декстър се върза.
— Ти… а… — смутено каза той.
— Казвай бе, готин — обади се другото момиче, ослепителна брюнетка, с нотка на подигравка в гласа.
Той не й обърна внимание, тъй като беше погълнат от красивата блондинка.
— Регистратурата — най-сетне каза Декстър. — Търся регистратурата. Дали знаеш къде е?
Тя отново се разсмя, но противно на приятелката й, в гласа й нямаше и следа от подигравка, когато отвърна:
— Разбира се. Стоиш точно пред нея, сладур.
След това тръсна глава и бързо се отдалечи с приятелката си. Декстър гледа след нея, докато не я загуби сред навалицата студенти. Чувстваше се така, сякаш беше намерил смисъла на живота. Той се обърна, тръгна към широките циментови стъпала на сградата зад себе си, а куфарите си остави един върху друг на тревата. Декстър не си даваше сметка, че на лицето му стои глуповата усмивка, но веднъж в живота си не се интересуваше какво мислят другите. Мислеше само за момичето.
Застоялият въздух и потискащият сумрак във фоайето на сградата, както и множеството студенти го свалиха на земята. Декстър изтика за момент всичко останало от мислите си и откри гишето, което търсеше. Скоро той зае мястото си на дълга опашка, която се извиваше до висок тезгях, зад който седяха няколко начумерени чиновници и се взираха в екраните на компютрите.
Докато чакаше, мислите на Декстър се върнаха при русото момиче. Сега, след като тръпката от срещата им премина, идваше ред на тревогата. Университетът беше огромен — само първокурсниците бяха хиляди. Ами ако никога повече не я видеше?