— Знам — каза Декстър и целият потръпна. — Разбирам.
— Затова ми трябва помощта ти — Джак се усмихна и прокара ръка през вежди, покрита с капки пот. — Много ще ти бъда благодарен, ако поговориш малко с тях… да видиш какво можеш да направиш. Няма да навреди, а може да помогне, нали?
— Не знам — неуверено започна Декстър и потърка белега на брадичката си. — Страхуваше се, че Джак очаква твърде много от обучението по психология през първата година. Освен това Декстър си беше намислил да се върне в джунглата и да продължи издирването на Дейзи.
— Хайде, Декс — насърчи го Клеър. — Разговорът с теб ми помогна. Имаш подход. Някой ден ще станеш много добър психолог.
Декстър се изчерви от комплимента.
— Благодаря — той се поколеба още малко, все още размишлявайки за Дейзи. Накрая погледна Джак и кимна. — Добре. Ще помогна, ако мога.
— Чудесно — каза Джак.
— Все пак семейството ми винаги е помагало на другите — продължи Декстър, докато се опитваше да се настрои за предстоящата задача. — Фондация „Крос“, чиято цел е да… да… — той спря объркан, след като никакви примери не изскочиха в главата му. — Да… — опита пак той — в момента не мога да си спомня. Но беше за нещо важно. Това е една от най-уважаваните благотворителни организации в света. Може и да е една от най-големите. Не съм сигурен…
Той се намръщи малко, питайки се какво му става.
Много внимаваше да пие достатъчно вода, за да не се обезводни, а съзнанието му беше ясно като кристал. Тогава защо не можа да си спомни такава важна подробност от живота си?
Най-сетне тръсна глава и се отказа да размишлява по този повод. Джак не изглеждаше особено заинтригуван от подробностите. Той даде на Декстър списък с имената на хората, които според него имаха нужда от помощта му, след това му благодари и забърза към палатката.
— Леле, семейството ти има благотворителна организация? — каза Клеър, когато Джак си тръгна. — Впечатляващо!
— Да. — Декстър сви рамене. — Дядо ми… не, прадядо ми… Единият от двамата я е основал, след като забогатял на борсата.
Той направи всичко по силите си да се съсредоточи и да събере информацията, раздразнен от странните празнини в паметта си. Как щеше да помогне на другите да върнат разсъдъка си, след като големи части от собственото му съзнание се носеха незнайно къде? Но колкото и да опитваше, единственото нещо, което успя да изплува в съзнанието му, докато мислеше за фондацията „Крос“, беше мъгливият, необясним образ на лекар от „Бърза помощ“, който бута носилка.
Той поклати глава, отчаян от самия себе си.
— Е — обърна се Декстър към Клеър и се изправи, — ще си спомня всичко. Сигурно всички сме още в шок, поне малко.
— Сигурно — съгласи се тя.
Декстър я остави да довърши закуската си и тръгна към брега в търсене на първия човек от списъка — жена на име Роуз. Той я намери, седнала точно до прибоя, загледана в морето.
— Здрасти — каза той и се отпусна на пясъка до нея. — Помниш ли ме? Срещнахме се вчера. Аз съм Декстър.
Тя не отговори. Беше вдигнала ръка към врата си и стискаше колието, което носеше. На лицето й имаше лека усмивка, а очите й не се откъсваха от хоризонта.
Декстър се опита да привлече вниманието й още няколко пъти, но не постигна успех. Тя си остана безмълвна и непристъпна. Едва ли разбра, че той изобщо е там. Накрая Декстър я остави с леко чувство на поражение от първия си опит за терапия.
За щастие се справи доста по-добре със следващите двама „пациенти“. След като поговори няколко минути с Джанел, млада жена, чиито очи шареха нервно, беше я срещнал предния ден, остана убеден, че е успял поне малко да повдигне духа й. После поговори с Арц, който, въпреки притесненията на Джак, му се стори, че е съвсем добре — просто беше малко раздразнителен и изгорял от слънцето.
Следващ в списъка беше Хърли — огромният младеж, който се беше нагърбил със задачата да се грижи за провизиите от храна и вода от самолета. Освен това за последните двайсет и четири часа Хърли беше работил и като аматьор — медицинска сестра на Джак, и беше прекарал много време с него и ранения мъж в лазарета.