Декстър го откри да рови в някакъв куфар в сянката на едното самолетно крило.
— Ей — каза той. — Как си?
— Пич? — Хърли го погледна задъхан от усилията. Лицето му беше зачервено. — Хората слагат някои доста странни неща в куфарите си.
Декстър направи гримаса.
— Така ли?
— Да — Хърли отметна глава назад, за да отмахне къдравата си коса от потното си лице. — Напълно. Вече три пъти преравям тези куфари и търся лекарства и медицински материали. Няма да повярваш какво намерих.
— Търсиш лекарства? — Декстър погледна към лазарета. — За онзи човек ли?
— Да — Хърли сви рамене и добави под нос. — Не че много ще му помогнат…
Без да обръща внимание на думите му, Декстър по гледна към куфара.
— И намери ли нещо?
— Всъщност не — отвърна Хърли и отново сви рамене. — Джак каза да търся антибиотици, но тук няма много антибиотици. Прерових всичко — той махна с ръка към купчината багаж, струпана край него. След това преглътна с мъка и погледна над рамото на Декстър. — Почти всичко.
Декстър погледна назад. Хърли гледаше корпуса на самолета.
— Провери ли там?
Хърли поклати глава.
— Няма начин, пич. Там има тела.
Декстър потръпна при мисълта за жертвите, които все още бяха затворени в самолета. След два дни под горещото тропическо слънце…
— Разбирам те — каза той на Хърли и прогони внезапно появилия се страшен образ на Дейзи, безжизнена, прикована към седалката си от предпазните колани, а мухите се разхождат по безжизнените й сини очи. — Не те виня.
Декстър веднага смени темата и двамата заобсъждаха очаквания спасителен отряд и няколко други неща. Декстър помогна на Хърли да провери няколко куфара, но не можа да не забележи, че Хърли все поглежда към фюзелажа и при всяко поглеждане обикновено веселото му лице посърва. Това леко притесняваше Декстър, особено като си помислеше за ужаса, който се криеше вътре.
Трябва да потърся Дейзи там. Мисълта прелетя през съзнанието му — нежелана и неприятна. Ами ако е там?
Той погледна фюзелажа, който се издигаше от пясъка като полирана метална гробница. Не. Не може да е там.
Ами ако е?
Колкото повече Декстър се опитваше да обори идеята, толкова по-убеден ставаше, че Дейзи лежи вътре и се пече в подобната на фурна метална обвивка на самолета. Все едно някой друг контролираше мислите му. Някой разсъдлив и безсърдечен.
Не е на плажа, настояваше гласът с безстрастна, желязна логика. Не е в джунглата. Къде другаде може да е?
— Пич, добре ли си? Да не ти е зле?
Декстър осъзна, че Хърли го гледа загрижено, и се насили да се усмихне.
— Добре съм — каза той. — Мисля, че няма да е зле малко да се скрия от слънцето.
Хърли го погледна съчувствено.
— Добра идея — каза той и попи потта от челото си с чифт боксерки, които тъкмо беше измъкнал от един от куфарите. — Горещината е брутална.
Декстър се сбогува и забърза към дърветата, като старателно държеше очи далече от извисяващата се снага на фюзелажа. Знаеше, че единственият начин да се успокои, е да провери. Какво толкова!
Но някак си не можеше да го направи. Не можеше да влезе вътре. Може би отвращението на Хърли му се беше прехвърлило, а може би просто не можеше да понесе мисълта за миризмата, мухите и гледката.
„Трябва — каза си той. — Трябва да знам дали не е там.“ Беше толкова погълнат от самоубежденията си, че едва не се блъсна в Джак, който бързаше към него.
— Извинявай — смотолеви Декстър.
— Как върви? — попита Джак. — Мисля, че трябва да поговориш с още един човек. Скот се беше изгубил в джунглата и след като се върна, нещо му стана. Имаш ли минутка да поговориш с него?
— Разбира се — каза Декстър доволен, че има извинение да прекъсне досегашните си размисли. — Разбира се, че имам минутка.
Той забърза след Джак, а облекчението му бе само леко помрачено от кратък пристъп на вина.
8
Първо Декстър погледна програмата в ръката си, след това написаната на ръка бележка, пъхната във вратата на училищната стая, и изпита кратък пристъп на вина.