— Декстър Стъбс — отвърна Декстър и пое ръката й. Кожата й беше мека и топла на допир и той не искаше да я пусне. — Първи курс ли си?
— Да — отвърна тя. — Следвам английски. Поне засега. Баща ми твърди, че ще променя решението си поне петнайсет пъти, докато завърша — тя се засмя с един от нейните весели мелодични смехове. — Мисля, че тайно се надява да завърша икономика като него. Завършил е този университет преди един милион години. Ами ти?
— Първи курс. Още не съм записал специалност — каза Декстър. — Мисля… мисля и аз да завърша английски — това беше истина, технически. Обмисляше го. Знаеше, че леля му никога няма да му позволи, не и докато тя плащаше.
Декстър прогони мрачните си мисли и положи всички усилия да се съсредоточи върху думите на Дейзи. Тя говореше за любимите си автори и часовете в гимназията. Не след дълго двамата вече говореха за книги и литература, сякаш се познаваха от години. Макар че целият ден бе чакал с нетърпение този час, Декстър се разочарова, когато професорът дойде и настъпи тишина.
Когато един час по-късно лекцията свърши, Декстър трескаво търсеше нещо остроумно, което да каже на Дейзи, за да я накара да остане и да си поговорят още малко. Той все още не знаеше почти нищо за нея и не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да чака до следващия час по литература, който беше чак след два дни.
За негова изненада тя беше тази, която го заговори, след като професорът разпусна студентите.
— Е, какво мислиш, Декстър Стъбс? — попита тя. — Нали няма да се откажеш от курса?
— Няма начин — бързо отвърна той и за момент изпадна в паника. Такава възможност дори не му беше минавала през главата, но дали не беше минала през нейната? Ами ако тя се откажеше от курса и той никога вече не я видеше?
— Ами ти? — попита я той възможно най-небрежно.
Дейзи започна да си събира нещата и да ги пъха в чантата си.
— Не — безгрижно отвърна тя. — Страхувам се, че ще трябва да ме търпиш цял семестър. Дано да нямаш нищо против.
— Нямам — задавено каза той, изумен от факта, че най-красивото, най-удивителното момиче, което някога беше виждал… флиртува с него.
Тя се усмихна.
— Добре. Кой е следващият ти час?
Преди да беше осъзнал какво става, двамата бавно вървяха през двора на университета към близкото кафене.
— Значи и баща ти е учил тук, така ли? — каза той. — Супер.
Тя сви рамене.
— Някои хора смятат, че ми е по-лесно, защото съм по наследство.
— По наследство? — неуверено повтори Декстър. — Какво означава това?
— Не си ли чувал за наследство? Това означава, че родителите ти или бабите и дядовците ти са ходили в този университет, което означава, че имаш по-голям шанс да влезеш в него. Някои хора смятат, че направо те приемат, но не е точно така — тя завъртя очи. — Макар че след като името на баща ми стои на новата библиотека, е трудно да убедиш някого, че са ме приели благодарение на собствените ми качества.
— Наистина? — Декстър й хвърли бърз поглед, не беше съвсем сигурен дали не се шегува. Но лицето й беше сериозно.
— Да — каза Дейзи. — Преди няколко години дари пари, за да я обновят — тя поклати глава и русата й коса падна върху очите. — Но стига толкова за мен. Що за семейство е твоето, Декстър? Някой от вашите ходил ли е тук на училище? Или може би е дарил пари за нещо?
Той се поколеба. До този момент тя беше толкова открита с него, че Декстър се почувства гузен да скрие истината за себе си. Но можеше ли да постъпи другояче? Ако тя разбереше какъв е в действителност, че видът му на Супер Декстър всъщност прикрива един задръстеняк без пукната пара, нямаше начин красиво, заможно момиче като нея да поиска да излиза с него. Освен това, ако тези факти се разчуеха, това щеше да е краят на Супер Декстър. Декстър щеше да се превърне в поредния случай на снизходителност, също като момчето от общежитието му, което работеше на три места, за да стабилизира положението си.
— Не, не съм тук по наследство — най-сетне каза той и безцелно ритна едно камъче на алеята. — И двамата ми родители са учили в „Принстън“. Едва не ме отписаха от завещанието, когато разбраха, че искам да уча тук — смехът му прозвуча удивително нормално дори за него самия. — Шегувам се. Нямаха нищо против.
— Какво работят? — попита Дейзи. — И къде живеят?
— И двамата са адвокати в… Ню Йорк — Декстър се почувства неловко, след като изтърси още една лъжа. Как щеше да се оправи с тази опашата лъжа? Кракът му не беше стъпвал в Ню Йорк. — А… но аз бях в пансион и затова домът ми е в… Кънектикът — бързо добави той. — Дейзи беше споменала, че семейството й е от Вирджиния, затова Декстър реши, че залага на сигурно.