— Така ли? В кое училище? — с любопитство попита Дейзи. Декстър не беше успял да изпадне в паника, когато тя добави: — „Чоут“? „Хотчкис“?
— Да — бързо каза той. — Искам да кажа във второто. Във… „Хотчкис“.
— А, добре. Познавам много хора от „Чоут“, но само един, който е учил в „Хотчкис“. Работеше за баща ми… по-голям е от теб поне с четири-пет години — каза тя. — Сигурно не го познаваш… Джаксън Халоуей.
Декстър поклати глава.
— Никога не съм го чувал — искрено каза той.
Тя му зададе още няколко въпроса и той успя да й от говори без грешка. Всъщност беше изненадан с каква лекота лъжите се изплъзваха от езика му… без да се осъзнава колко лесно вярваше в тях.
Леля му Пола би казала, че е така, защото повечето хора са родени наивни. Но Декстър предпочиташе да мисли за това по друг начин. Може би новоизмислената история имаше успех, защото всъщност той беше такъв. Ако повярваше в Супер Декстър, можеше и да стане Супер Декстър.
Декстър се усмихна на тази мисъл, когато стигнаха кафенето, и той кавалерски задържа вратата, за да влезе Дейзи. Да, тази теория му харесваше. Много му харесваше.
9
Декстър седеше на едно парче от самолета и си говореше със Скот и приятеля му Стив, когато от края на джунглата се разнесе вик.
— Връщат се! — извика един по-възрастен мъж, чието име Декстър не знаеше, и замаха с ръце. — Връщат се!
— Кои се връщат? — попита Декстър и примижа към джунглата.
— Сигурно е групата с трансийвъра — каза Стив.
Скот се изправи, за да вижда по-добре.
— Явно онова нещо в джунглата не ги е хванало — той погледна Декстър. — Стив искаше да се обзаложим колко ще се върнат невредими.
Навсякъде около тях се надигна шепот, хората впериха поглед и започнаха да се стичат по-близо, за да виждат по-добре. Хърли също дойде. Ръцете му бяха пълни с бутилки вода.
— Момчета — каза той на Декстър и другите. — Защо е тази суматоха?
— Май групата с трансийвъра се връща — отвърна му Скот. — Саид, Кейт и другите. Някой току-що ги видя да идват насам.
— Стига, бе! — Хърли зяпна с широко отворени очи към джунглата. — След като не се върнаха снощи, реших, че са пътници.
— Аз също — каза Стив.
Декстър стана и се протегна, без да изпуска от очи началото на тропическата гора. След миг шест силуета се появиха сред дърветата, тези на блондинката, която бе взел за Дейзи, жената с кестенявата коса, младият Буун и още трима мъже. Всички бяха уморени и плувнали в пот, но живи и здрави.
Хърли въздъхна.
— Значи е истина! — извика той. — Върнаха се! Ей, някой да каже на Джак!
Явно решил, че той трябва да е този някой, Хърли пусна на пясъка бутилките с вода, които държеше, и хукна по плажа. В това време Скот и Стив тръгнаха с другите да поздравят групата. Декстър тръгна след тях, като разсеяно търкаше белега си. Няколко души му бяха казали за групата, която беше тръгнала да търси сигнал в планината. Някой беше намерил устройството в разбитата пилотска кабина и Декстър се беше досетил, че това трябва да са хората, с които се беше срещнал предния ден малко след като беше дошъл на себе си. Той се загледа в русото момиче — Шанън, както я извика един от спътниците й — и му стана неудобно за това, че я беше сграбчил така, взимайки я за Дейзи. Сега, когато можеше да я види по-добре, разбра, че грешката му е била напълно нормална. Макар да беше с няколко години по-голяма, тя наистина много приличаше на приятелката му.
— Моля всички за внимание! — Мъжът, който водеше завърналата се група, хубав, смугъл, с арабски черти, огледа събиращите се хора. — Преди да ви разкажем всичко за експедицията ни, нека отидем ей там, за да ни чуват всички.
Той посочи едно място и тръгна към него. Почти всички го последваха. Шанън мина покрай Декстър и се обърна рязко.
— Ей — възкликна тя и отмахна един кичур коса, който бризът хвърляше върху лицето й. — Това е онзи тип, който ме нападна вчера.
Декстър се усмихна леко.
— Да, аз съм — призна той. — Съжалявам.
Тъмнокосият мъж, Буун, също се спря. Той погледна от Шанън към Декстър и обратно.
— Недей да тормозиш горкия човек, само защото не си на кеф, Шанън.