„Не — помисли си Декстър. Стомахът му се сви и се обърна от ужас. — Не, не, не, не, не!“
— Ей! Какво има? — Дейзи дръпна ръка от неговата и я потърка с другата. — Смаза ми пръстите!
— И-и-извинявай — запъна се Декстър. Мислите му бясно се блъскаха в паника пред гледката на леля му на стотина метра от тях, в естествен размер. И майка му беше там, застанала до нея като жалко подобие на огромната жена. Декстър не можеше да допусне двата му живота — двамата декстъровци — да се сблъскат — това щеше да съсипе всичко. Ако Дейзи срещнеше майка му и леля му, легендата му щеше да е разбита. Тя веднага щеше да разбере, че е лъгал за щастливото си, заможно, сплотено семейство; щеше да разбере, че разказите му за вечерите, изпълнени със звънък смях, дългите ваканции в Европа и всичко останало са лъжи. Щеше да е пълна катастрофа.
Вкаменен от ужас, Декстър гледаше как леля му Пола се обърна към минаваща студентка, а майка му плахо чака, притиснала с ръце дамската си чанта, сякаш се страхуваше, че някой може всеки момент да я грабне от ръцете й. Декстър беше твърде далече, за да чуе какво пита леля му Пола, но след миг видя студентката да свива рамене и да продължава по пътя си, оставяйки двете жени да се озъртат неуверено. Дори внезапно да кацнеха на Марс, едва ли щяха да са повече не на място — майка му със слабите си превити рамене и угрижено лице и леля му Пола, прилична на най-дебелия травестит в крещящ костюм, купен с печалбите й.
„Нямат място тук — обезумял си помисли Декстър. — Защо са тук?“
Но бързо разбра, че присъствието им няма значение. Каквото и да правеха тук, той трябваше да направи нещо по въпроса — веднага — ако не искаше да види внимателно изградения му нов живот да се срине пред очите му.
— Виж — каза той на Дейзи и отчаяно се опита да прозвучи небрежно. — Тъкмо се сетих, че обещах да се обадя на братовчедка си в Швейцария. Рожден ден… има рожден ден. Няма да е лошо да направя това, преди да е станало много късно. Искаш ли да се видим после?
Ако Дейзи беше забелязала леко истеричната нотка, която се прокрадна в последните му думи, не го показа.
— Чакай малко. Каква братовчедка в Швейцария? Да не искаш да ме разкараш? — попита тя и престорено се нацупи.
Той се насили да се усмихне.
— И защо ще искам да разкарам най-хубавото момиче на света? — попита Декстър. Познатият комплимент се изплъзна с лекота от езика му. — Ще ти се реванширам… Какво ще кажеш за една вечеря? Където кажеш. Аз черпя.
Цупенето й се превърна в усмивка.
— Е, като поставяш нещата така… — каза Дейзи. — Ще преживея малко и без теб. Съквартирантката ми и без друго искаше да слезе в града да пазарува. Може да намеря нещо по така за довечера — тя му намигна. — Предай много поздрави на братовчедка си за рождения й ден.
Дейзи му махна, обърна се и тръгна към нейното общежитие. При нормални обстоятелства Декстър с удоволствие би я гледал цял ден как върви, но в момента беше твърде разтревожен и припрян, за да се порадва на гледката. Когато Дейзи най-сетне изчезна от очите му, той въздъхна с облекчение.
И точно тогава…
— Декстър! — изрева леля му. Гласът й разцепи шума от разговорите, смеха и музиката като ерихонска тръба. — Ето къде си, момче!
— Какъв късмет! — гласът на майка му, много по-тих, потрепери с облекчение. Двете жени забързаха към него.
Декстър положи всички усилия, докато приближаваха, да огледа обстановката с крайчеца на окото си. Онова момиче, което седеше под дървото, странен поглед ли му хвърляше? Онези момчета при фонтана, съучениците му от часовете по испански ли бяха? Кой беше тук и гледаше ли го какво прави и само чакаше да даде на всички, които познава, пълен отчет за ужасните му роднини?
За негово щастие не видя никого, когото познава. Декстър реши да не рискува и здраво хвана майка си за лакътя, когато тя протегна ръце към него, за да го прегърне.
— Насам, майко — каза той. — Да отидем да поговорим на някое по-тихо място.
— Не ни ли очакваше? — попита леля му Пола, без да помръдва, докато той с мъка лавираше около нея.
— Да не съм ви очаквал! Не ви очаквах не отразява дори бегло изненадата ми — Декстър се опита да прозвучи шеговито и се провали с гръм и трясък. — Хайде, наистина, да отидем някъде на сянка, където можем да поговорим.
Той успя да ги отведе зад централната библиотека, на едно усамотено място между сградите, под сянката на стари възлести кленове. Декстър пусна ръката на майка си и се обърна към двете жени.