Уолт присви очи към него.
— В джунглата е. Търси Винсънт.
— Винсънт? — Декстър усети болка. От толкова тревоги по Дейзи не се беше сетил, че другите оцелели също може още да търсят близките си. — Това брат ти ли е?
— Не — Уолт го погледна, сякаш му каза „ти да не си луд“, — кучето ми.
— А — Декстър със закъснение се сети, че момчето и преди беше споменавало кучето си. — Е, надявам се да го намери.
Той остави Уолт да рита пясъка и продължи пътя си с другите. Скоро навлязоха в шарените сенки на полюшващите се палми и поеха по пътека, прокарана от живот ни. Тук беше доста по-хладно и Декстър се зарадва, че е избягал от безмилостната жега на плажа. Но както Арц беше отбелязал, падналият дъжд не беше успял да разхлади времето и вместо това беше увеличил влажността и беше направил топлината от следобедното слънце още по-жежка. При такива условия понякога беше невъзможно да се пие достатъчно вода, за да се избегнат прегряването и дехидратацията, а Декстър не искаше да рискува. Проблемите с халюцинациите и странните празнини в паметта му стигаха.
След няколко минути пътеката се стесни и се превърна в тънка пътечка, която минаваше през част на гората, обсипана с големи камъни. Търсачите се принудиха да вървят по двама. Декстър изостана с Шанън накрая. На хубавото й лице имаше навъсено изражение. Капки пот бяха покрили челото й и бяха намокрили русата й коса.
— Напомни ми да не си резервирам следващата ваканция на места с гадни палми. Тропическият климат е силно прехвален — изропта тя и ритна едно палмово клонче, което лежеше на пътя й.
Декстър се усмихна със съчувствие.
— Говориш като Дейзи — каза той. — Би предпочела да отиде на ски във Вейл пред това да изкара една седмица изтегната на плажа на някой остров.
— Преди обичах плажовете — Шанън сбърчи нос. — Но напоследък ми идват малко в повече.
— И на мен. Чакай малко — Декстър забеляза локва с прясна вода в цепнатината на един голям камък. Дори в относителната хладина на сянката на джунглата, жегата беше непоносима и предизвикваше жажда.
— Това ми прилича на дъждовна вода. Мисля да пийна малко.
Шанън сбърчи нос.
— Сигурен ли си, че става за пиене?
— Сега ще разберем — ухили се Декстър и си проправи път през високата трева до камъка. Другите бяха на десетина метра напред и не го видяха, но Шанън спря да го изчака.
Той внимателно стъпи на камъка и се наведе да пие. Локвата се намираше под слънчевите лъчи, които проникваха между дърветата и правеха слънчеви зайчета по спокойната повърхност.
Декстър се наведе и протегна ръце да загребе. Огледалната повърхност проблесна и се раздвижи — познатите очи, които го гледаха от нея, изведнъж се смрачиха, станаха гневни и чужди, а ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу в намръщена гримаса…
— О! — извика той толкова стреснат, че отскочи назад и замалко не се препъна в паднал клон зад себе си.
— Какво има? — извика Шанън. — Какво стана, Декстър?
Той погледна водата, която отново беше спокойна и неподвижна и отразяваше добре познатото му лице.
— Отражението ми! — бавно отвърна той. — То се промени. Като че някой ме гледаше оттам.
Шанън се намръщи.
— Какви ги говориш? Не ме плаши така, помислих, че си настъпил змия.
— Но аз го видях — настоя Декстър, толкова уплашен от това, което току-що беше видял, че наум не му идваше да се притеснява какво ще си помисли Шанън за него. — Кълна се! Гледах лицето си и то се промени — когато изрече думите, те прозвучаха неубедително дори и на него.
Неубедена и загубила търпение, Шанън погледна към локвата.
— Не откачай. Сигурно от дърветата е капнала вода — тя махна към гъстия листен покров над тях. — Сигурно е раздвижила водата, предизвикала е оптическа измама и ти се е сторило, че лицето ти се променя — като в кривите огледала, които правят хората дебели, ниски…
— Сигурно си права — бавно каза Декстър все още не способен да се отърси от спомена за разгневеното лице — неговото собствено, което го гледаше толкова страшно. — Но…
— Но какво? — раздразнено попита Шанън и погледна към другите, чиито гласове бяха доста заглъхнали. — Хайде, да ги настигнем. Не искам да се изгубя.
Декстър тръгна след нея по пътеката, но все още мислеше за това, което току-що беше видял.
— Знаеш ли, че това не е първото странно нещо, което виждам, откакто се разбихме?