Надяваше се, че Шанън няма да го вземе за луд — поне не за по-луд, отколкото вече го смяташе, — той й разказа за двойника си, който беше видял в джунглата предния ден.
— Джак каза, че си бил много силно обезводнен след катастрофата — каза тя, след като го изслуша. — Може ли заради това съзнанието да ти играе номера?
— Естествено — призна Декстър. — Разбира се, че може. Но отидох да го потърся, защото няколко души мислеха, че са ме видели на места, на които не съм бил — той поклати глава. — Знам, че не е нормално, но дори и да е просто номер на съзнанието ми, защо ще ми сервира това отражение? Какво означава?
Шанън незаинтересувано сви рамене.
— Не знам — тя му се подсмихна. — Прилича ми на въпрос за д-р Декстър Крос, психолога.
— Май е така — Декстър не знаеше защо, но думите й накараха стомаха му да се свие на топка от притеснение. В това време двамата взеха завоя на пътеката. Другите бяха точно пред тях, скупчени около едно дърво, вдигнали очи към короната му. — Хайде да видим какво са намерили другите.
12
Стомахът на Декстър се сви от страх, след като погледна календара, закачен на стената в малката му стая в общежитието. Вече беше декември, което означаваше, че му остават още няколко седмици до зимната ваканция. Имаше достатъчно основания да изпитва ужас от нея, особено като знаеше, че ще трябва да се върне вкъщи и да се изправи пред семейството си. Но освен тази, имаше още няколко причини да се ужасява от приближаващия край на семестъра.
„Престани да се вманиачаваш — смъмри се той и по гледна първо към разтворените на бюрото му книги и след това към премигващия екран на компютъра пред него. — Поне докато не завършиш доклада си! Стига, че ще се издъниш на три от петте си изпита. Няма нужда да проваляш и най-добрата си оценка за семестъра…“
Декстър въздъхна. Мислите му се отнесоха, въпреки усилията му да ги задържи. Той погледна купчината дебели всяващи ужас учебници по биология, химия и икономика, струпани на пода до бюрото, и изтръпна. Трябваше му истинско чудо, за да мине по трите трудни дисциплини, да не говорим да изкара добри оценки. Колкото и упорито да учеше, просто не успяваше да хване цаката на химията или биологията. А икономиката толкова го отегчаваше, че нямаше начин да запомни данните от учебниците и лекциите на професорите.
За да се възползва от стереоуредбата на съседа, от която се носеше рап, Декстър беше оставил вратата на стаята открехната. Той като че беше единственият на този етаж, който нямаше последен модел аудиосистема, телевизор, дивили плейър и куп други скъпи уреди. Няколко от момчетата бяха забелязали празната откъм уреди стая на Декстър, но той бе успял да тушира любопитството им със засукани разкази за новите увлечения на въображаемата си майка по будизма и исляма. За негова изненада те се хванаха.
„И защо не — мислеше си той с вече познатото чувство на вина. — Нямат причина да смятат, че бих ги излъгал.“
Декстър се насили отново да погледне екрана на компютъра и тогава чу скърцането на вратата, която се открехна още малко. Той вдигна поглед, очаквайки да види някое от момчетата, което се е отбило да го покани да изпият по едно питие или да гледат някой мач, но вместо това в процепа се показа русата усмихната Дейзи.
— Чук-чук! — изчурулика тя. — Изненада! Минавах по край блока ти и реших да се отбия!
— Ей! — Декстър скочи на крака, мигновено забравил за тревогите си. Само като я видеше, и всичките му проблеми ставаха по-малко страшни. Щеше да се справи с всичко — все пак нямаше друг избор. Той се наведе, за да я целуне, а след това срита настрана няколко мръсни дрехи, тетрадки и смачкани пликчета от храна, които се въргаляха по пода. — Влизай! Извинявай, че е толкова разхвърляно!
Дейзи махна с ръка при познатото извинение и го последва до бюрото.
— След малко имам среща с Кара. Ще вечеряме в „Четирийсет и две“. Ще дойдеш ли? — тя му се усмихна с надежда.
Стомахът на Декстър се сви още повече. „Четирийсет и две“ беше един от най-скъпите ресторанти в града — едно от любимите места на Дейзи за спонтанни обеди и вечери. Много от парите на леля Пола и тези от работата на Декстър в университетската каса бяха потънали в гърлото на ресторанта.
Това беше друг проблем, за който Декстър се опитваше да не мисли. Засега успяваше да поддържа образа си на богаташче, което работи на половин ден в студентското градче, защото измислените му заможни родители смятат, че така ще „изгради характер“. Но тази фасада щеше да се срути, ако или по-точно, когато парите свършеха. Тази работа да има приятелка, свикнала с най-доброто, излизаше по-скъпо и от най-смелите му мечти. Как щеше да поддържа легендата, ако средствата, които леля Пола му беше отпуснала за семестъра, свършеха преди зимната ваканция? Беше чувал за хора, които даряваха кръв, за да вземат някой и друг долар — все по-често и по-често напоследък се хващаше, че се пита как точно става това.