— Е, какво ще кажеш? — заумилква се Дейзи. — Ще се откъснеш ли за малко от писането?
Това му напомни, че има идеално извинение да си спести поне една скъпа вечеря.
— Съжалявам — каза Декстър, — трябва да свърша този доклад. А и имам да чета за изпита по икономика тази седмица, ако искам да го взема. Ще се видим ли по-късно?
— Добре — Дейзи беше леко разочарована от отказа. Тя се надвеси над рамото му и надзърна към думите на екрана. — Е, как върви писането? Реши да пишеш за Дикенс, нали?
— Да. Върви добре. Как е Чосър?
— Почти завършен. Затова излизам да празнувам — тя му намигна игриво. — Това ми напомня да те питам, кога най-сетне ще си уточниш плановете за ваканцията? Нямам търпение да се запознаеш с нашите. Къщата на морето ще ти хареса страшно. Много прилича на тази на вуйчо ти в Кабо.
Стомахът на Декстър се сви още веднъж. Напоследък Дейзи все по-често говореше как двамата ще прекарат заедно ваканцията. За предпочитане със семейството й в къщата им на брега на океана, във Флорида.
Досега Декстър все успяваше да се измъкне, като казваше, че трябва да види какви са плановете на семейството му, преди да й обещае каквото и да е, но знаеше, че рано или късно ще трябва да й даде отговор. Очевидно тя очакваше да прекара поне част от ваканцията с него, а знаеше, от друга страна, че леля му и майка му ще искат да си остане вкъщи. Как щеше да излезе от ситуацията този път?
Отчаян, Декстър реши, че е време да хване бика за рогата, преди нещата да са излезли още повече от контрол.
— Мислех да поговорим за това — бавно каза той. Лъжите се оформиха в главата му още докато говореше. — Това май ще е още едно отлагане за после.
— Тоест? — този път Дейзи посърна.
— Днес говорих с нашите — каза Декстър и положи усилия да не изпита вина за това, че я мами. Не му беше лесно, не и когато имаше насреща тези искрени сини очи, които го гледаха с такова доверие. Той с усилие потисна желанието си да падне в краката й и да й признае всичко. — Искат през ваканцията да работя като доброволец, а… в Испания. Ще помагам на бедните — последното беше инспирирано от бързия поглед към учебника му по испански, докато се опитваше да измисли място на подходящо разстояние от Флорида. — Това е нещо като семейна традиция — бързо добави той. — Като студент баща ми е работил като доброволец и неговият баща преди него. Това е нашият начин да се отблагодарим малко. Нещо като общественополезен труд. И сега е мой ред.
— О! — за момент Дейзи не каза нищо явно, осмисляйки думите му. — Много хубава традиция. Много хубава наистина. За теб това ще бъде голямо преживяване. Ще бъде много егоистично от моя страна да започна да се оплаквам — тя се усмихна вяло. — Но въпреки това дяволски ще ми липсваш. Кога ще се върнеш?
— Още не знам. Но ще бъде много преди началото на втория семестър — той стаи дъх. Не смееше да повярва, че се е хванала на импровизираното му извинение.
— Добре. Обещай ми нещо. Ще дойдеш ли в студентското градче един ден по-рано? Нашите ще ме докарат и така поне ще можеш да се запознаеш с тях.
Декстър се поколеба само една секунда, преди да кимне.
— Разбира се — каза той трогнат, че Дейзи държи толкова на него. — Обещавам.
— Добре — усмивката отново грееше на лицето на Дейзи. Тя погледна часовника си и ахна. — Олеле! Закъснявам! Кара ще ме убие — Дейзи се наведе да го целуне по челото. — Не ставай. Изчезвам.
— Приятно прекарване. После ще ти се обадя.
Той я изпрати с поглед до вратата и я изгледа как изчезна зад нея! Въпреки че от някои от усложненията му ставаше лошо, Декстър не смееше да повярва колко много се беше променил животът му през последните няколко месеца. Учеше в един от най-добрите университети в страната, а най-невероятното момиче на света му беше приятелка и го молеше да прекарат повече време заедно.
„Късметлия, късметлия, късметлия“, мислеше си той.
Декстър леко прокара пръст по белега си с надежда да не съжалява, че обеща да се запознае с родителите й. Как щеше да обясни на майка си и леля Пола? Въпреки това не се притесняваше особено по този въпрос. Щеше да измисли нещо. Досега винаги измисляше нещо.