На връщане мина покрай Чарли, който пак се шляеше отегчено. Декстър му кимна, но не спря да си поговорят. Изведнъж изпита нужда да остане сам.
Щом се отдалечи малко от лагера, той се насочи към прибоя. Свали обувките си и бавно тръгна на юг, наслаждавайки се на хладния мокър пясък под краката си. За няколко минути успя да забрави объркването и притеснението от последните няколко дни и просто да се наслади на красотата на заобикалящата го природа.
Разбира се, щеше да е много по-хубаво, ако Дейзи беше тук…
Тази мисъл грубо го върна в действителността. Той се спря и погледна към осеяния с отломки плаж. Сърцето на ужасната катастрофа — фюзелажът — незабавно прикова погледа му. Както винаги, изпита смесица от страх и вина, когато си представи безжизненото тяло на Дейзи, все още привързано към седалката. Защо не се изправеше пред онова, което фюзелажът криеше?
Гласовете на хора, които разговаряха някъде напред, отвлякоха вниманието му. Първо чу женски глас — възбуден, но тих. След това по-висок, по-ядосан мъжки глас, който й отговори. Декстър не можеше да разбере думите на нито един от двамата.
Той направи още няколко крачки по плажа, заобиколи някакви големи камъни и се озова пред малко каменисто заливче, сгушено в извивката на брега. Тогава разбра защо думите на двамата спорещи бяха неразбираеми за него. Застанали един срещу друг, все още в неведение за присъствието му, стояха азиатецът, който през първия съзнателен ден на Декстър му беше предложил слизестата морска храна и хубавата азиатка, за която всички смятаха, че му е съпруга. Някой беше казал на Декстър, че са корейци и че и двамата не говорят и дума английски. На Декстър не му беше известно някой да знаеше имената им. Обикновено двамата азиатци страняха от другите, но от време на време мъжът обикаляше и предлагаше отвратителната на вид храна. Някои от оцелелите харесаха островното му суши, но Декстър още не можеше да събере сили да го опита.
Той потръпна, когато мъжът извика безпомощно. Жената не извика в отговор. Изражението й беше смесица от горчивина и силно разочарование. При вида му стомахът на Декстър се сви неприятно.
Дейзи изглеждаше точно така.
Споменът изскочи в съзнанието му, сякаш винаги е бил там, макар че преди миг Декстър дори не подозираше за него. Сега ясно си спомни как гледа лицето на приятелката си, а тя се извръща от него със същото съкрушено изражение.
Но защо?
Той затърси отговора в съзнанието си, но там, където трябваше да открие останалата част от спомена, нямаше нищо. Нямаше представа дали просто се бяха сдърпали за някоя глупост, както Буун и Шанън се дърпаха по цял ден, или се бяха скарали за нещо сериозно.
С Дейзи не се караме — помисли си той. — Въпреки новооткритите празнини в паметта си, той знаеше, че това е истина.
Но мисълта не му донесе особена утеха. Ако не се бяха сдърпали, караницата трябваше да е за нещо сериозно. Тогава защо не можеше да си я спомни?
Обърна се и тръгна бавно към главната част на плажа. Докато вървеше, положи всички усилия да се съсредоточи върху видението на ядосаното, разочаровано лице на Дейзи. Макар споменът да му беше неприятен, можеше да се окаже единственият ключ към отговорите на въпросите му.
— Ей, човече, къде изчезна преди малко?
Декстър вдигна поглед и видя, че замалко не се е блъснал в Буун, който миеше ръце в прибоя.
— Здрасти — поздрави го той. — Отидох да пия вода.
Буун се изпъна и се взря в него.
— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш някак… и аз не знам. Странно.
— Много ти благодаря — Декстър се усмихна леко и въздъхна. — Да, прав си. Чувствам се странно.
— Искаш ли още вода? — загрижено попита Буун. — Ще отида да ти донеса.
— Не, не искам повече.
За момент Декстър беше готов да му замаже очите с някое повърхностно обяснение. Но тогава си даде сметка, че на този остров Буун му е приятел. Може би щеше да се почувства по-добре, ако поговори с някого. Нали? Декстър сведе очи и зарови мокрия пясък с обувка, обмисляйки какво обяснение да даде.
— Чувствам се като страхливец, защото не ми стиска да вляза във фюзелажа и да потърся Дейзи — той смутено сви рамене. — Докато аз я търся в джунглата, тя може да се разлага вътре, откакто се разбихме.
Буун се загледа в него. Погледът в сините му очи беше неуверен.
— Съдейки по тона на гласа ти, не си толкова разтревожен — каза той. В гласа му звънна обвинителна нотка. — Като се замисля, през цялото време изобщо не се притесняваш къде е приятелката ти. Забелязах го още в началото, но реших, че е от обезводняването…