— Да, знам — щом чу думите от устата на Буун, Декстър осъзна, че другият мъж е прав. През цялото време намирането на Дейзи беше нещо като закъсняла мисъл — нещо, за което непрекъснато трябваше да си напомня. И за това имаше причина. Истината си дойде на мястото, още един спомен. — Дори не съм сигурен дали Дейзи беше в самолета.
— Какво? — стреснато го погледна Буун. — Не каза ли, че…
— Имаше резервация за полета — обясни Декстър и се зачуди защо си спомняше това едва сега. — Но точно преди да тръгнем от Сидни, се скарахме и не я видях, като се качвахме. Може да е сменила полета или мястото си. Не знам със сигурност.
— Това е грубо, човече — Буун го загледа с любопитство.
Декстър беше сигурен, че Буун се пита за какво чак толкова са се скарали. Проблемът беше, че той самият се питаше същото. Колкото и да беше ясен образът на ядосаното лице на Дейзи, Декстър не можеше да прозре отвъд него, за да разбере причината, която го беше предизвикала.
Празнината в паметта му го тревожеше и го караше да се чувства не в ред.
— Чак сега разбрах какво трябва да направя — твърдо каза той на Буун, като не си позволи да се замисля над импулса, който тъкмо го бе завладял. — Трябва да отида да проверя във фюзелажа веднага, преди да е станало много тъмно. Така поне ще знам.
— Добре — все още несигурен, Буун се взря в него. — Успех!
Декстър му благодари и забърза уверено към фюзелажа, докато не се бе отказал. Небето над плажа порозовя от лъчите на залязващото слънце, красотата на тучния тропически остров контрастираше с разпилените останки от катастрофата и ужасните викове на ранения мъж в лазарета.
Но Декстър едва забеляза всичко това. Той се спря само колкото да си вземе фенерче и продължи право към целта си. Колкото повече приближаваше, толкова повече фюзелажът изпълваше погледа и съзнанието му. Декстър спря на десетина метра от тъмния назъбен отвор и се взря в тъмнината. Всичките му страхове оживяха, когато чу жуженето на мухите и усети миризмата.
Като си пое дълбоко дъх, той събра смелост и пристъпи напред. Знаеше какво трябва да направи. Сега му оставаше само да го направи.
14
— Гледай сега! — леля Пола с възмущение вдигна ръце и златните гривни, които в последно време носеше непрекъснато, се удариха със звън една в друга. Тя с неприязън изгледа малките фигурки, които участваха в криминалната телевизионна драма. — Защо този детектив не се махне, за да могат докторите да си свършат работата, това момиче да оживее и да му каже кой уби осемте души!
— В спешното винаги е толкова вълнуващо. Може би Декси ще започне работа там, когато стане лекар — майката на Декстър се извърна в новото кожено канапе и му се усмихна.
Декстър си пое дълбоко дъх, за да събере смелост и да направи каквото трябва. Зимната ваканция почти беше свършила, а той още не беше намерил сили да каже на двете жени, че ще се върне в университета по-рано, камо ли да им съобщи новината за оценките си.
„Сега или никога“, каза си той.
„Никога“ бе много съблазнителна възможност. Но той не се поддаде на изкушението, остави полупразната си купа от зърнена закуска в мивката, пълна с мръсни чинии, и излезе от кухнята, за да отиде при двете жени в малката дневна. Защо да не се получи и това, също както се получаваше всичко останало напоследък? Ако късметът му наистина се беше обърнал, нямаше защо да се бои да каже истината.
Освен това, може би не отдаваше дължимото на майка си и леля си. Някога изобщо не можеше да си ги представи да го окуражават да постъпи в колеж. Може би ако просто им обяснеше нещата, щяха да разберат, че що се отнася до избора на специалност, трябва да го оставят да върви по своя път. Почувства се по-добре от тази мисъл и прочисти гърло.
— Вижте — твърдо каза Декстър. — Искам да поговорим. Важно е…
За момент жените нямаха желание да се откъснат от телевизора. Но накрая майка му забеляза нещо различно в гласа му и въпросително обърна очи към него.
— Какво има, Декси? — попита тя.
— Става въпрос за специалността ми.
Сега вече и леля му Пола обърна гръб на телевизора.
— Какво за нея? — попита тя. — Още ли не си записал медицина? Размърдай се малко, ако искаш да влезеш в добро медицинско училище.
— Точно за това става дума — каза Декстър. — Не… не искам да ходя в медицинско училище. Нямаше да мога, дори да исках. Оценките ми този семестър не са толкова добри. Не и по естествените дисциплини.