— Никакво „но“ — гласът на леля му беше непоколебим и студен. — Докато аз ти плащам сметките, няма да прахосваш скъпото си образование за глупости! Такива неща са за богаташи, които живеят от попечителските си фондове. В случай че не си забелязал, ти не влизаш в тази категория.
Майка му махаше с ръце към двамата, за да успокои обстановката.
— Хайде сега и вие — тихо говореше тя. — Да помислим…
За момент Декстър стоеше мълчаливо и гневно гледаше леля си. Защо беше помислил, че ще бъде сговорчива по този въпрос или ще вземе желанията му под внимание? Тя не беше такава и той го знаеше. Една част от него искаше да въстане, да запрати глупавите й пари в лицето й и да настоява да заживее своя живот, по какъвто начин реши.
Но почти веднага се отказа от идеята. За кратко щеше да е хубаво да отхвърли парите и манипулациите й. Но къде щеше да се озове в крайна сметка?
Там, откъдето тръгнах, даде си сметка Декстър със свит стомах. Забит в този град с нисък стандарт и висока безработица, без перспективи, без бъдеще… и без Дейзи.
Той преглътна с труд, давайки си сметка колко близо бе до това да загуби всичко, което е харесвал през последните месеци. И какво, ако леля му е тесногръда и несговорчива. Това не беше нещо ново. Цял живот беше имал работа с ината й. Трябваше да е способен да стигне до компромис, от който всички да са доволни. Все пак беше умният в това семейство.
— Добре — каза Декстър с възможно по-спокоен и сговорчив глас. — Разбирам. Но може би сметките могат да се плащат и без да си адвокат, лекар или брокер. Има толкова много други професии, които са прилично платени.
— Точно така, Декси — гласът на майка му отново прозвуча по-уверено. — Какво ще кажеш, Пола?
Леля Пола беше подозрителна, но се съгласи да го обсъдят. Тримата прекараха следващия час в разисквания над справочника на университета и интересите на Декстър. На няколко пъти Декстър се изкуши да стане и да си тръгне, особено когато леля Пола го обиди и омаловажи идеите му. Но всеки път, когато се съблазняваше да го направи, мисълта за нежното, хубаво, засмяно лице на Дейзи запечатваше устните му. Можеше да е силен в нейно име. В тяхно име.
— Значи е решено — най-сетне каза леля Пола и се облегна толкова рязко, че диванът изскърца възмутено. — Ще завършиш психология.
На Декстър не му хареса, че го каза като царска заповед. Но беше много доволен от съдържанието на думите й, за да се хване за формата им.
— Добре — съгласи се той. — Нека бъде психология.
Майка му плесна с ръце.
— Добре! — извика тя. — Така пак можеш да станеш доктор. Вид доктор.
Декстър кимна и се усмихна мило. Не изпитваше особено влечение към клиничната практика, но сметна, че това може да се реши и по-късно. Що се отнасяше до него, добрата новина беше, че психологията изискваше по-малко курсове от медицината, което означаваше повече факултативи по английска литература или философия, или каквото друго искаше, и леля Пола нямаше да има право да негодува.
„Не е най-доброто решение — каза си Декстър, като се стараеше да не се почувства като първи глупак, задето остави жените да го разубедят да изостави първоначалните си планове. — Но засега психологията ще свърши работа. И кой знае — може да се окаже, че тя е моето призвание. Във всеки случай повече от химията.“
— Точно така — каза леля Пола в отговор на коментара на другата жена. — От това, което чувам, тези психари правят доста пари — тя погледна към телевизора, чийто звук беше изключен, където издокаран адвокат пледираше в съда. — Освен това, ако реши да се пробва в правото, сигурно може да кандидатства и с оценките по психология, нали?
— Разбира се — каза Декстър, макар тя всъщност да не говореше на него. Беше готов да се съгласи с всичко, само и само да му позволяха да остави трудните естествени науки, които бяха единственият провал в иначе блестящия му първи семестър. Каквото и друго леля Пола да поискаше, щеше да го преживее — поне засега.
Дори и заради това да се чувстваше малко по-малко Супер Декстър и малко повече мухльо.
15
Зейналото гърло на фюзелажа стоеше пред него в неясната кървавочервена светлина на залязващото слънце като портите на ада. Декстър направи всичко по силите си, за да прогони подобни фантастични видения. Той включи фенерчето си и колебливо направи крачка напред. Бризът промени посоката си и духна към него през салона на самолета, като едва не го задуши с тежката миризма на керосин, развалена храна и разлагащи се тела. Той запуши уста, не беше сигурен, че ще може да навлезе във вонята, без да се раздели с оскъдното съдържание на стомаха си.