Щом се върна в студентското градче, Декстър се по чувства малко по-добре. Все пак нали затова го правеше. Може би някой ден щеше да измисли начин да слее двата си живота, без да опропасти всичко. В това време трябваше да жонглира с всичките топки и да се моли късметът да не му изневери.
А на късмета му предстоеше да се изправи пред следващото голямо изпитание — запознанството със семейството на Дейзи. Декстър си пое дълбоко дъх и се спря във фоайето на един скъп италиански ресторант близо до студентското градче, за да оправи яката на ризата си. Тук имаше среща с Дейзи и родителите й. Нямаше търпение да я види пак — трите седмици без нея му се бяха видели като три години, — но запознанството с родителите й го изнервяше. Какво щяха да си помислят за него? Щяха ли веднага да прозрат през него и да разберат, че не е за дъщеря им?
— Мога ли да ви помогна? — уморен сервитьор на средна възраст се приближи към него и прекъсна тревожните му мисли.
— Ами — неуверено отвърна Декстър. — Трябва да се срещна с едни хора…
— Име? — отегчено попита сервитьорът.
— Декстър Стъбс.
Сервитьорът вдигна вежди.
— Така ли се казват хората, с които имате среща?
— О, не! Извинявайте. Мислех, че питате за моето име — извинително се усмихна Декстър. — Имам среща с господин и госпожа Уорд.
— О! Насам, сър! — поведението на сервитьора тутакси се промени. Той се изпъна и мазно се усмихна на Декстър.
Декстър го последва в салона. Веднага видя Дейзи. Тя седеше на една маса заедно с широкоплещест мъж със стоманеносива коса и елегантна блондинка, която много напомняше на Дейзи след трийсет години.
— Здравейте — едва-едва каза Декстър, докато приближаваше масата.
— Декстър! — Дейзи скочи от мястото си и се втурна да го прегърне. — Липсваше ми! — прошепна тя в ухото му. Топлият й дъх погали врата му. Тя го хвана за ръка и двамата изминаха оставащите няколко крачки до масата.
— Татко, мамо, това е Декстър Стъбс.
— А, Декстър — госпожа Уорд се усмихна мило. — Много се радвам най-сетне да се запознаем. Дейзи толкова много говори за вас, че имам чувството, че ви познавам.
— Благодаря. И аз се радвам да се запознаем — каза Декстър.
В това време господин Уорд се изправи. Той беше много висок и когато проговори, дълбокият му глас избумтя в ресторанта.
— Господин Стъбс — каза той и протегна ръка. — За мен е удоволствие, млади човече. Заповядайте! Седнете! Да се опознаем.
След няколко минути обши приказки Декстър усети, че леко се отпуска. Както и бе очаквал, господин и госпожа Уорд малко го притесняваха, макар да бяха приятни и дружелюбни хора. Най-хубавото от всичко бе, че, изглежда, го приемаха за такъв, за какъвто се представяше, без съмнения или неодобрение.
— Дейзи ми каза, че смяташ да продължиш с медицина, Декстър — каза госпожа Уорд тъкмо когато сервитьорът пристигна с поръчката им. — Струва ми се много интересно.
— Всъщност плановете ми се промениха малко — отвърна Декстър и се почувства неловко. — Смятам да запиша психология.
Дейзи го погледна изненадано.
— Така ли? — каза тя. — Страхотно. Кога го реши?
— През ваканцията — той сви рамене. — Нямах възможност да ти кажа. Просто така стана.
— Психология, а? — господин Уорд вдигна поглед от спагетите, които солеше. — Не е лошо да си част от този бранш в днешно време. Психологията може да е много доходоносно занимание.
Декстър се усмихна леко.
— И аз така разбрах.
— Все повтарям на Дейзи, че трябва да учи нещо по-практично от английска литература — продължи господин Уорд, остави солта и майсторски завъртя няколко спагети с върха на вилицата си. — Финанси, икономика, дори маркетинг — нещо, което може да се използва.
— Хората използват английски, татко — леко смутена възрази Дейзи. Тя погледна Декстър. — Съжалявам, Декс. Понякога татко е малко досаден на тази тема.
— От време на време някой трябва да ти припомня как стоят нещата в живота, скъпа — отвърна господин Уорд. — Парите не растат по дърветата. Трябва да мислиш в перспектива, дори и да не смяташ, че някога ще ти се наложи да се притесняваш за пари.
Декстър се почувства неловко. Думите на господин Уорд много напомняха на леля Пола.
Не, всъщност, не напомнят на леля Пола, каза си Декстър. Поне господин Уорд знае за какво говори — той печели пари. Не ги замъква от хората като леля Пола. Съвсем различно е.