— Е, Декстър — госпожа Уорд се обърна и му се усмихна, явно изгаряше от желание да смени темата. Тя го потупа по ръката. Отрупаната й с диаманти венчална халка леко чукна кокалчетата му. — Не ни каза нищо за родителите си. Какви са те?
— А… — Декстър преглътна с мъка. Нервността го обзе светкавично. Той положи всички усилия отговорите му да имат връзка с историята за адвокатската практика и образованието на измислените му родители.
— О! Тате! — обади се Дейзи. — Съвсем скоро разбрах, че братовчедът на Декстър е банкер. Страхотно, нали?
— Интересно — господин Уорд вдигна вежда и поглед на Декстър. — Как се казва? Може да го познавам.
Декстър преглътна с мъка.
— Всъщност става дума за братовчедка ми — отвърна той и му се прииска никога да не беше измислял тази подробност. — Тя живее в Швейцария. Едва ли се познавате… Казва се Полин Смит.
— Полин Смит? Швейцария? — господин Уорд се за мисли за миг, след това поклати глава. — Не. Нищо не ми говори. Трябва да й кажеш да ми прати един имейл, ако реши да влезе в голямата игра. Мога да я прехвърля в парижкия ни офис или в лондонския, ако предпочита.
— Ще й предам, сър — отвърна Декстър, успокоен, че не е позволил на нещо толкова незначително да му подложи крак. Отсега нататък трябваше да внимава малко повече с измислиците, иначе нещата, които вече беше съчинил, можеха да излязат от контрол.
Остатъкът от вечерта премина гладко. Декстър гледаше как сервитьорът носи сметката и не можеше да повярва, че се е справил. Сякаш току-що беше взел особено тежко контролно по новия си живот и при това бляскаво.
Пред ресторанта четиримата се сгушиха един до друг в студения януарски вятър, за да си кажат довиждане. Родителите на Дейзи вече бяха оставили нещата й в общежитието и мерцедесът им ги чакаше до тротоара, за да ги откара обратно във Вирджиния.
— Толкова се радвам, че се запознахме, Декстър — топло каза госпожа Уорд и хвана ръката му. Носеше меки кожени ръкавици. — Надявам се, че скоро пак ще се видим.
— Да, да — съгласи се господин Уорд. Беше изпил няколко чаши вино на вечеря и бузите и носът му се бяха зачервили. — Имам страхотна идея. Ела ни на гости през следващата ваканция. Смятаме да направим една семейна екскурзия някъде — може би в Токио или Сидни. Зависи как се развият плановете ми с работата.
Дейзи зяпна.
— Страхотна идея, татко! — тя се обърна към Декстър със светнали от нетърпение очи. — Какво ще кажеш?
— Ами, много мило от ваша страна — заекна Декстър, сварен неподготвен. — Ще трябва да видя какви са плановете на нашите и ще ви кажа.
Господин Уорд кимна и погледна часовника си.
— Хайде, Алисия — обърна се към жена си. — Искам да излезем на пътя, преди да е станало много късно, за да се обадя в офиса…
Следващите няколко минути преминаха в прегръдки и сбогувания. Декстър остана зрител през по-голямата част на раздялата, притеснен от поканата на господин Уорд. Как щеше да се оправи този път?
Най-сетне господин и госпожа Уорд си тръгнаха и оставиха Декстър и Дейзи сами. Дейзи пъхна ръка в неговата и се притисна към него с тракащи зъби.
— Хайде по-бързо да се прибираме в общежитието — каза тя. — Замръзвам.
Двамата тръгнаха.
— Родителите ти са много мили — каза Декстър.
— О, харесаха те и те! Веднага го разбрах — Дейзи на клони глава на една страна и му се усмихна. — Татко със сигурност те хареса, иначе нямаше да те покани на екскурзията — тя потръпна. Но дали беше от студ, или от вълнение — Декстър не можеше да определи. — Нали ще бъде много хубаво! Надявам се да отидем в Австралия! Умирам да отидем! Никога не съм била там. О! Сигурно ще се запознаеш и с по-големия ми брат Джейсън. Той работи за баща ми и отпуската му ще стигне, за да дойде — Дейзи се изсмя. — Ще го харесаш. Пълна откачалка е.
Декстър прочисти гърло.
— Да, сигурно ще е страхотно — каза той. — Но както вече споменах, първо ще трябва да видя какво са намислили нашите. Сигурно и те ще имат някакви претенции към мен.
Дейзи го погледна с разширени очи.
— О, този път трябва предварително да наредиш нещата! — настоя тя. — И да ти кажа, че може да отсъстваме няколко дни от занятия. Татко обича да имаме по две пълни седмици, където и да ходим — тя стисна ръката му по-силно в своята. — Е, ще поговориш ли с вашите? — заумилква се Дейзи.