— Не се притеснявай — отвърна Декстър, без да знае какво друго да каже. — Ще измисля нещо.
Това като че я задоволи — поне за момента — и Декстър бързо смени темата с наближаващия втори семестър. Но част от съзнанието му остана на другата тема, която не му даваше мира. По-ранното връщане през тази ваканция му беше създало достатъчно трудности. Как щеше да се оправи този път?
А и семейството ми няма да е единственият проблем, напомни си той, докато двамата с Дейзи вървяха към общежитията. Ами нейното? Да, наистина, успях един час на вечеря да остана в образ и да ги убедя, че аз съм Супер Декстър. Но две седмици заедно са съвсем друга работа…
— А, замалко да забравя — не се притеснявай за разходите по екскурзията — каза Дейзи внезапно, прекъсвайки разказа за новата програма в университета. — Сигурно татко ще плати почти за всичко. Така че можеш да кажеш на вашите, че даже ще спестят пари, като те пуснат — тя се разсмя, доволна от изказването си.
Дъхът на Декстър секна. И през ум не му беше минало за тази страна на новия му проблем. Никога нямаше да може да плати дори част от такава екскурзия. Всъщност дори нямаше паспорт.
„Добре — мрачно си помисли той. — Как ще се оправи Супер Декстър?“
Вторият семестър създаде толкова много работа и на двамата през следващите няколко седмици, че Декстър успя почти напълно да избегне темата за екскурзията на семейство Уорд. От време на време Дейзи му вадеше душата с нея, но той винаги успяваше да се измъкне. Още не можеше да стигне до подходящо решение.
Един ден Декстър седна на мястото си за курса по американска литература, който и двамата посещаваха през този семестър, и установи, че като никога този път Дейзи е дошла преди него. Той остави раницата си на земята, а Дейзи се наведе към него и го целуна.
— Мислех, че няма да дойдеш — каза тя. — Цяла нощ ли чете?
Декстър извади от раницата си измачкан екземпляр на „Принцът и просякът“ от Марк Твен, последната книга от конспекта по американска литература.
— Почти — отвърна той и й се усмихна широко. — Ако не ме разсейваше толкова много, щях да свърша повече работа.
Тя се разсмя.
— Не ми ги пробутвай тия на мен — каза Дейзи. — Ти обичаш да те разсейват.
— Може би — закачи се Декстър, остави книгата на чина и се наведе, за да извади тетрадката и химикалката си. Когато се изправи, Дейзи го гледаше напрегнато, а закачливото изражение бе изчезнало от лицето й.
— Какво има? — попита той внезапно смутен. — Да нямам нещо на лицето?
— Не — сериозно отвърна Дейзи. — Просто си мислех колко ни е хубаво заедно. И колко хубаво може да си прекараме на екскурзията с нашите.
— О! — дъхът му секна. Почувства се като в капан от внезапната смяна на темата. Очите му се стрелнаха към дъното на стаята, но нямаше и следа от професора, който можеше да го спаси от отговора. — Нали ти казах — неубедително каза Декстър, — че трябва да говоря с нашите.
Сините й очи леко просветнаха и той с изненада видя, че Дейзи преглъща сълзи.
— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш? — тихо го попита тя. — Ако не искаш да прекарваш толкова много време с мен или има някаква друга причина, каквато и да е, моля те, кажи ми. Предпочитам да знам истината.
— Не! — ужасен побърза да каже Декстър. Как може да си помисли, че не иска да е с нея всяка секунда? — Не ставай смешна! Няма такова нещо!
— Просто ми се струва, че не искаш да дойдеш — Дейзи сви рамене и се загледа в чина. — Вече прекарахме една ваканция разделени. Не искам да ни става навик.
Сърцето на Декстър блъскаше лудо. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Той взе „Принцът и просякът“ и я замачка.
— И аз не искам — каза той. Изведнъж усети как гърлото му се стегна. Дейзи непрекъснато му повтаряше, че го обича. Но, осъзна той, до този момент не беше посмял да й повярва. Сега, след като си даде сметка, че думите й може да са истина, се почувства уплашен, нервен и малко объркан. — Не се притеснявай. Ще имам грижата да не стане навик. Сигурен съм, че родителите ми ще разберат…
Дейзи ахна, лицето й светна.
— Значи ще дойдеш на екскурзията? — попита тя. — Със сигурност?
— Със сигурност — увери я Декстър и се усмихна на неприкритата радост в сините й очи.
Усмивката му бързо изчезна, щом професорът влезе в стаята и настъпи тишина. Сега, след като обеща да отиде на екскурзията, изпита невъобразим ужас.