Декстър се отпусна до едно дърво, за да си почине. Той избърса потта, която се стичаше по лицето му, и затвори очи. Но лицето на жената не се скри. Тя чакаше. Той отново отвори очи и погледна през листата на дърветата. Тъмнорозова резка, която прорязваше притъмняващото небе като рана, прикова погледа му. Без да знае защо, му се приплака от гледката.
„Трябва да се стегна — помисли си Декстър и положи всички усилия, за да успокои пулса си. — Съсредоточи се, Декстър. Мисли за нещо леко, за нещо приятно и истинско…“
Първото, което изскочи в главата му, разбира се, беше Дейзи. Той се съсредоточи върху веселото й хубаво лице, с любов, попивайки всяка извивка на страните и устните й. Но след миг щастливото лице на Дейзи започна да се мръщи и след броени секунди нежните й черти се разкривиха в силна гневна гримаса.
Шокиран и разтревожен, Декстър се отврати от видението… Беше гузен, макар да не знаеше защо. Това имаше ли нещо общо с караницата им в Сидни, със спора, за който не можеше да си спомни ясно?
— Какво става? — запита той видението на Дейзи в главата си. — Моля те, Дейзи, кажи ми какво има, за да го поправя! Кажи ми за какво се карахме в Сидни…?
Гласът му отказа и той изхълца отчаяно. Някъде в съзнанието си знаеше, че отново се е обезводнил и започва да халюцинира. Но вместо, както обикновено да му стане лошо, той се почувства и изгубен, и не на място, и объркан.
Декстър…
Призрачният глас отекна наоколо и той не знаеше дали идва от главата му, или от джунглата.
— Дейзи? — неуверено прошепна той.
Декстър се изправи, олюлявайки се на крака, и трескаво се огледа. Тя тук ли беше? Беше ли я намерил най-сетне?
Декстър…
Този път шепотът беше по-настоятелен.
— Идвам, Дейзи! Тук съм! — извика той.
Той се втурна в джунглата. Неведнъж се препъна в корени и камъни, но се улавяше за някое дърво и продължаваше напред. Дишането му беше неравно. Усещаше въздуха, плътен като вода, в дробовете си. Беше убеден, че Дейзи го чака някъде там — зад следващото дърво, след следващия завой на пътеката…
Трябваше да я намери. Това беше единственото нещо, което можеше да оправи всичко. Знаеше го като две и две — четири.
Най-накрая заобиколи един оплетен гъсталак от лозници и на поляната пред себе си мерна кичур руса коса.
— Дейзи! — извика Декстър. Сърцето му се изпълни с облекчение. — Дейзи, аз съм! Чакай!
Той се хвърли към поляната, задъхан от облекчение. И тогава се закова на място. Дъхът му спря. Там, на поляната, застанал до Дейзи, покровителствено обвил раменете й с ръка, беше… той. Другият Декстър.
— Какво правиш тук? — попита го другият Декстър, свали ръка от раменете на Дейзи и пристъпи напред.
— Аз… аз дойдох да потърся Дейзи — заекна Декстър. — Дейзи, това съм аз… Декстър.
— Аз съм Декстър — каза другият. Думите му зловещо отекнаха. Той подръпна леко раздърпания подгъв на блузата си със свободната си ръка. — И не го забравяй никога! Защото аз винаги ще съм истинският Декстър, независимо какво правиш!
— Не! — уплашено извика Декстър. — Дейзи, не го слушай… той лъже!
— Тя знае истината — спокойно каза другият Декстър. — Знае, че не съм аз този, който лъже. Противно на теб. Жалък си! Криеш се зад фалшиво име и фалшива самоличност!
— Не знам за какво говориш — възрази Декстър. Но нещо в думите на другия Декстър изпълни сърцето му с отвращение и срам. Можеше ли да е истина? Но как?
— Дейзи! — примоли се той и се обърна към нея с разтворени ръце. — Моля те, Дейзи…
— Декстър, какво ти става? — погледна го тя. Горната й устна беше изкривена в погнуса. — Ела на себе си! Господи!
— Много състрадателно. Сериозно, Декстър — присмехулният тон на другия Декстър се усилваше и заглъхваше като нестабилен радиосигнал и оставяше след себе си само безпокойство и страх. — По-добре да те върнем на плажа.
Декстър премига, когато лицето на другия Декстър заплува и се разми до неузнаваемост.
— Какво… какво става? — прошепна Декстър.
Той сложи ръце на очите си и ги притисна силно. Разноцветни кръгчета и искри затанцуваха зад клепачите му. След това лицето на дебелата жена се върна. Тя му се хилеше с подигравателната усмивка на Сойер и дъвчеше парче от сушито на корейската двойка. Странни, несвързани образи се заблъскаха из съзнанието на Декстър като топките в сферата на тотото… тотото, което леля му гледаше почти всеки ден с надежда, че късметът ще я споходи…